Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Пред бежанците се беше изправил един необикновено едър елф, който говореше нещо. Гласът му бе лишен от всякакви чувства, а изражението му беше сериозно и напрегнато.

— Вие сте свободни, доколкото някой в тази страна изобщо е свободен. Дочухме, че земите на юг от Пакс Таркас не са под владичеството на Верминаард. Затова ви предлагам да се отправите на югоизток. Трябва да стигнете възможно по-бързо и по-далеч още днес. Ще ви дадем малко храна и вода, но това е всичко. Друго нищо не можем да сторим за вас.

Хората стояха и премигваха, зашеметени от неочакваната свобода. Повечето бяха земеделци от покрайнините на Солас. Драконяните ги бяха заставили да наблюдават унищожаването на домовете им, а реколтата им беше отнета за изхранването на армията. Повечето от тях никога не бяха ходили по-далеч от Хейвън. За тях драконите и елфите бяха само същества от приказките, а сега те ги преследваха.

Сините очи на Златна Луна потъмняха. Тя знаеше какво изпитваха.

— Как може да си толкова жесток? — изкрещя гневно. — Погледни тези хора. Цял живот са живели в Солас, а ти им говориш да бягат в земи, населени с враждебно настроени раси…

— Какво искаш от мен? — прекъсна я елфът. — Да ги отведа със себе си на юг? Това, че ги освободихме, е напълно достатъчно. Моят народ има своите проблеми. Не мога да поема на плещите си и тези на човеците. — Той погледна групата бежанци. — Предупреждавам ви. Времето тече. Тръгвайте!

Златна Луна се обърна с поглед към Танис, но той поклати мрачно глава.

Един мъж изгледа с омраза елфите и повлече крака към пустата пътека, която водеше на юг. Останалите мъже преметнаха оръжията си през рамо, жените взеха на ръце децата си и всички тръгнаха.

Златна Луна пристъпи към елфа.

— Как може да не те е грижа за…

— Хората ли? — изгледа я хладно елфът. — Катаклизмът ни сполетя точно заради тях. Те предизвикаха боговете и в гордостта си поискаха сила, която покорно дадоха на Хума. Хората бяха тези, които накараха боговете да извърнат лица от …

— Не е вярно! — изкрещя Златна Луна. — Боговете са сред нас!

Очите на Потиос проблеснаха гневно. Понечи да извърне гръб, но Гилтанас отиде до него и му каза няколко думи на елфски.

— Какво си говорят? — запита подозрително Ривъруайнд.

— Гилтанас му казва, че Златна Луна е излекувала Терос — отвърна бавно Танис. От много, много години не бе чувал и произнасял нито дума на този език. Беше забравил красотата му, която пронизваше душата му и караше сърцето му да кърви.

Видя как Потиос недоверчиво разшири очи. Тогава Гилтанас посочи към него. Двамата братя се обърнаха и го загледаха с напрегнати лица. Ривъруайнд също го погледна и видя, че полуелфът стоеше блед, но горд.

— Ти се върна в родната си земя, но май не си много добре дошъл? — подметка той.

— Така е — отвърна мрачно Танис, защото знаеше какво си мисли варваринът и разбираше, че не засяга тази тема само от любопитство. В много отношения сега се намираха в по-голяма опасност, отколкото в кервана на Фюмастъра.

— Ще ни отведат в Куалинести — продължи бавно Танис. Думите явно му причиняваха огромна болка. — Не съм бил там толкова много години, Флинт знае, че никой не ме е гонил, но не бяха много и онези, които съжаляваха, че съм си тръгнал. Ти веднъж го каза, Ривъруайнд — за хората аз съм полуелф, а за елфите — получовек.

— Тогава по-добре да тръгнем с останалите — предложи варваринът.

— Никога няма да излезеш жив оттук — измърмори Флинт.

Танис кимна.

— Огледай се.

Ривъруайнд видя елфите, които се придвижваха между дърветата като сенки. Кафеникавите им одежди се сливаха с дивата природа, която беше техен дом.

Разговорът между двамата братя приключи и Потиос премести поглед от Танис към Златна Луна.

— Гилтанас ми разказа някои странни работи, които трябва да се проучат допълнително. Затова ви предлагам нещо, което ние от години не сме предлагали на човешките същества — гостоприемство. Ще бъдете наши почетни гости. Последвайте ме, ако обичате.

Той махна с ръка и от гората се показаха поне две дузини елфи, които обкръжиха спътниците.

— По-уместно ми се струва „почетни затворници“. Няма да ти е леко, момче — прошепна Флинт на Танис.

— Знам, приятелю. Знам!

— Никога не съм мислила, че съществува такава красота — сподели тихо Златна Луна.

Преходът се беше оказал труден, но онова, което се откри пред тях, надхвърляше всички очаквания. Спътниците стояха на една скала, под която се простираше славният град Куалинести.