Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— О, това наистина е майсторска изработка — промърмори със страхопочитание Флинт и очите му се просълзиха от вълнение.

Залата беше кръгла и изглеждаше много по-голяма, отколкото позволяваха размерите на самата кула — изцяло от бял мрамор, без никакви греди или колони. Таванът бе висок няколко десетки метра и представляваше купол, украсен с великолепна мозайка, изобразяваща в едната си половина синьото небе и слънцето, а в другата — двете луни и звездите. Двете половини бяха разделени с дъга.

В залата нямаше осветление. Светлината проникваше през широките прозорци и се насочваше чрез система от огледала така, че винаги да е светло, независимо от положението на слънцето. Лъчите му се събираха в средата на помещението и осветяваха трибуната на Говорителя.

Нямаше места за сядане — елфите стояха прави. На срещата присъстваха само тези, които родовете бяха избрали за свои глави. Имаше много жени, повече, отколкото Танис си спомняше да е виждал навремето. Много от тях бяха облечени в пурпурни одежди — цвета на траура. При елфите повторен брак не беше разрешен и онзи, чийто спътник в живота починеше, не се женеше отново. Така придобиваше доживотен статут на Глава на рода.

Въведоха ги в предната част на залата. Елфите им сториха място, без да продумат дума, но ги гледаха странно — особено джуджето, кендера и двамата варвари, които изглеждаха съвсем не на място в кожените си дрехи. При вида на гордия и благороден соламнийски рицар се разнесе шушукане. Брожение предизвика и странният вид на Райстлин, особено червената му роба. Магьосниците-елфи носеха бели роби, тъй като се занимаваха с бяла магия. Тук червеният цвят на неутралитета бе непознат — смятаха, че от черния го дели само една крачка След като тълпата се успокои, Говорителят на Слънцата пристъпи на трибуната.

Танис не го бе виждал от много години. Всъщност той бе неговият втори баща. Все така беше висок, по-висок дори от сина си Потиос, и носеше жълтата роба, която обличаше при изпълнение на официалните си задължения. Лицето му изглеждаше напрегнато, а жестовете — отсечени. Бяха го нарекли Говорител на Слънцата преди повече от сто години. Онези, които знаеха името му, никога не го произнасяха на глас, включително и децата му. Танис видя, че косата му се беше прошарила и по лицето се бяха появили бръчки от грижи и тъга.

Елфите поведоха новодошлите към него, а Потиос се присъедини към брат си. Говорителят протегна ръце и извика синовете си по име. Те се приближиха и го прегърнаха.

— Синове мои — започна с треперещ глас той и Танис се зачуди на тази проява на емоции. — Мислех, че никога повече няма да ви видя. Разкажете ми за нападението… — обърна се той към Гилтанас.

— Нека първо ти представя гостите — прекъсна го малкият му син.

— Разбира се, извинявай. — Говорителят прокара трепереща ръка през лицето си и сякаш се състари още повече. — Простете ми, гости. Приветствам ви с добре дошли в това кралство, където от години не е стъпвал крак на чужденец.

Гилтанас прошепна нещо в ухото му и Говорителят направи знак на Танис да се приближи. Тонът му бе хладен, жестовете пестеливи, но любезни.

— Това наистина ли си ти, Танталас, сине на жената на брат ми? Много години изминаха. Всички се чудехме какво е станало с теб. Добре дошъл в родината си, макар да се боя, че ще видиш само — последните й дни. Моята дъщеря особено ще се зарадва да те види. Тя дълго тъгуваше по другаря си от детинство.

При тези думи лицето на Гилтанас се изопна и погледът му потъмня. Танис се изчерви, направи нисък поклон, но не отвърна нищо.

— Приветствам и всички вас и се надявам да науча нещо повече за всеки един. Няма да ви задържам, но първо трябва да науча какво става по света. След това ще можете да си починете и да се освежите. Сине — обърна се той към Гилтанас, доволен, че е приключил с формалностите, — разкажи за атаката срещу Пакс Таркас. Гилтанас пристъпи напред със сведена глава.

— Провалих се, Говорителю.

Сред елфите премина озадачен шепот. Изражението на Говорителя остана непроменено, само въздъхна и впери отсъстващ поглед през огромния прозорец.

— Продължавай!

Гилтанас преглътна и заговори толкова тихо, че тези, които стояха отзад, почти не го чуваха.

— Пътувах на юг с моите воини, както беше планирано. Всичко вървеше добре. Открихме група човеци-партизани, бегълци от Гейтуей, които се присъединиха към нас. Неочаквано налетяхме на челните отряди на драконянските армии. Бихме се до последно, елфи и хора, но те ни превъзхождаха. Аз бях ударен по главата и оттам нататък не помня нищо. Когато се съвзех, лежах на бойното поле, заобиколен от труповете на другарите си. Драконяните бяха доубили ранените, а мен явно са ме помислили за мъртъв. — Той замълча и се прокашля. — Горските друиди се погрижиха за раните ми. От тях научих, че много от моите воини са останали живи, но са пленени. Оставих друидите да погребат мъртвите и последвах драконяните. Те ме отведоха в Солас.