Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Гилтанас замълча. Лицето му лъщеше от пот, а ръцете му трепереха. Той отново се изкашля, опита се да каже нещо, но не успя. Баща му го наблюдаваше с нарастваща тревога.

— Солас е разрушен — каза накрая. Публиката затаи дъх.

— Могъщите валенови дървета са изгорени. Останали са съвсем малко.

Елфите се размърдаха и закрещяха. Говорителят вдигна ръце, за да въдвори ред.

— Това е скръбна новина. Жалко за дърветата — бяха по-стари дори от нас. Но, продължавай. Какво стана с отряда?

— Намерих ги приковани към стълбове заедно с хората, които ни помогнаха. — Елфът произнасяше думите с мъка. — Бяха заобиколени от драконяни-стражи. Надявах се да успея да ги освободя през нощта. Но… — Гласът му изневери напълно и той наведе глава. Брат му отиде при него и го прегърна. Гилтанас се изправи. — В небето се появи червен дракон…

Откъм тълпата се чуха възклицания на потрес и неверие.

— Да, Говорителю. — Гласът на Гилтанас бе неестествено висок и напрегнат. — Вярно е. Чудовищата са се върнали в Крин. Червеният дракон кръжеше над Солас и хората бягаха ужасени. Накрая кацна на градския площад. Туловището му изпълни пространството. Крилете му сееха смърт, а опашката поваляше дървета. Жълтите му очи блестяха, от челюстите му се точеха зелени лиги, ноктите му оряха земята… а на гърба му яздеше човек. Беше много едър и носеше черната роба на посветен на Кралицата на Мрака. Шапката му бе в черно и златно. Криеше лицето си зад маска в същите цветове, която наподобяваше глава на дракон. Когато се приземи, драконяните паднаха ничком. Таласъмите и човеците, които се биеха на страната на драконяните, се разтрепериха от ужас. Някои дори избягаха. Единствено примерът, който ми дадоха моите воини, ми вдъхна кураж да остана.

Те се държаха достойно и запазиха мълчание, въпреки че страхът от дракона бе поразил и тях. Това не се хареса на ездача. Той ги гледа известно време и заговори с глас, който сякаш идваше от дълбините на Бездната. Думите все още изгарят съзнанието ми.

„Аз съм Верминаард, Господар на драконите от севера. Моята мисия е да освободя тази земя и хората от лъжливата вяра, насаждана от онези, които наричат себе си Търсачи. Много люде дойдоха да ми служат с радост, за да допринесат за великата кауза. Бях милостив към тях и им дадох благословията на моята богиня. Аз владея лечителски умения като никой друг на земята и затова знайте, че представлявам истинските богове. Но вие, които сега стоите пред мен, се осмелихте да се опълчите. Предпочетохте да се съпротивлявате и затова ще ви накажа жестоко за назидание на всеки, който дръзне да избере лекомислието вместо мъдростта.“

Тогава той се обърна към елфите и каза: „Нека този акт възвести намерението ми да избия вашата раса до крак, както ми повели моята богиня. Хората могат да бъдат научени да виждат грешките си, но елфите — никога! Това е последното предупреждение към всички! Янтар, унищожи ги!“ И драконът издиша огън към прикованите за стълбовете. Те изгоряха в страшна агония…

В залата не се чуваше никакъв звук. Ужасът бе твърде голям, за да се изрази с каквито и да било думи.

— Обхвана ме ярост — продължи Гилтанас. Личеше, че преживява отново всичко. — Втурнах се към моите хора, за да умра с тях, но една силна ръка ме хвана и ме дръпна назад. Беше Терос Айрънфелд, ковачът на Солас. „Не му е сега времето да умираш, елфе“ — каза ми той. — „Време е за отмъщение!“ — И тогава… припаднах, а той ме занесе в къщата си, излагайки на опасност собствения си живот. И ако тази жена не го беше излекувала, наистина щеше да плати с живота си за това, че помогна на един елф!

Гилтанас посочи Златна Луна, която стоеше в края на групата, скрила лице под кожената си шапка. Говорителят я погледна. Същото сториха и останалите елфи. Дочу се мрачно мърморене.

— Човекът, когото донесохме днес, е Терос, Говорителю — потвърди Потиос. — Едноръкият. Нашите лечители казаха, че ще оживее, но го е спасило само чудо.

— Ела насам, жено от Равнините — заповяда Говорителят.

Тя пристъпи към трибуната. Ривъруайнд застана до нея. Двама елфи побързаха да му препречат пътя, но той само ги изгледа и остана на мястото си.

Златна Луна стоеше пред Говорителя с гордо вдигната глава. Свали качулката си и слънцето огря разпиляната по раменете й великолепна коса. Елфите занемяха пред красотата й.

— Твърдиш, че си излекувала този човек — Терос Айрънфелд? — запита я надменно Говорителят.

— Нищо не твърдя — отвърна спокойно Златна Луна. — Твоят син сам видя, че го излекувах. Съмняваш ли се в думите му?