Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Танис кимна тъжно.

— Да, срамувам се и затова се махнах оттук. Но кой ме накара да се срамувам?

— Прости ми, Танталас. Думите, които изрекох, бяха жестоки, но наистина нямах това предвид. Просто… не знам дали разбираш пред каква опасност сме изправени!

— Кажи ми! — Танис се разкрещя от безсилие. — Искам да знам!

— Смятаме да напуснем Куалинести.

Полуелфът спря и го загледа невярващо.

— Да напуснете Куалинести! — повтори той и от вълнение премина на общия език. Останалите го чуха и се спогледаха уплашено. Лицето на Физбан помръкна и той подръпна брадата си.

— Това не може да е истина! — снижи глас Танис. — Да напуснете града! Защо? Нещата едва ли са чак толкова лоши!

— Дори по-лоши, отколкото си мислиш — отвърна тъжно Гилтанас. — Погледни, Танталас. Това, което виждаш, са последните дни на Куалинести.

Танис се огледа. Бяха навлезли в покрайнините на града. На пръв поглед всичко си бе съвсем същото, както го беше оставил преди петдесет години. Не се бяха променили нито улиците, които светеха от чистота, нито трепетликите между постройките. Листата им блестяха на утринната светлина, а златистите и сребристи клони се полюшваха и сякаш пееха. Всичко изглеждаше точно така, както елфите обичаха да бъде — прекрасно, подредено, непроменено…

Не, не е така, изведнъж осъзна Танис. Песента на дърветата не беше веселият ромон, който помнеше. Сега бе тъжна и потискаща. Куалинести наистина се беше променил и промяната бе в самата му същност. Той се опита да вникне в нея и да я разбере, но душата му потрепери, усетила загубата. Да! Променил се беше въздухът. В него витаеше напрежение като пред буря. И докато вървеше по улиците на родния си град, видя неща, които никога преди не бе виждал — прибързаност, недоброжелателност, нерешителност. Видя паника, отчаяние и безнадеждност.

Жените се срещаха с приятелките си, ридаеха на раменете им и отново поемаха всяка в своята посока. Децата се разхождаха безцелно, усещайки, че шумните и весели игри са неуместни. Мъжете се събираха на групи, държаха се непрекъснато за дръжките на мечовете си и не изпускаха от очи семействата си. Навсякъде горяха огньове. Елфите хвърляха в тях всичко скъпо на сърцата им, което не можеха да отнесат със себе си. Предпочитаха да го унищожат, но да не го оставят в ръцете на мрака.

Танис скърбеше за Солас, но това, което видя сега, прободе сърцето му като нож. Досега не си беше давал сметка какво означава за него Куалинести. Не вярваше, че ще се завърне някога тук, но не можеше да си представи, че този град ще престане да съществува. А сега трябваше да преживее и това — родният му дом да загине пред очите му.

— Какви са плановете ви? Къде смятате да отидете? Ще успеете ли? — Въпросите напираха един след друг.

— Скоро, много скоро ще получиш отговор на тези въпроси и на още много други — отвърна Гилтанас.

Кулата на Слънцето се издигаше над всички останали сгради. Отразените от нея слънчеви лъчи създаваха илюзията за живо същество. Спътниците влязоха в пълно мълчание, покорени от красотата и величието на древната постройка. Само Райстлин не изглеждаше впечатлен. За неговите очи не съществуваше красота. Те виждаха само смъртта.

Гилтанас ги заведе в един малък алков.

— Тази стая се намира точно до голямата зала. Баща ми има среща с Главите на родовете, за да уточнят подробностите по евакуацията. Брат ми отиде да му съобщи, че сте пристигнали. Когато свърши с тях, ще ви повика. — Той направи някакъв жест и се появиха елфи с кърпи и легени с вода. — Освежете се, доколкото можете, за краткото време, с което разполагате.

Спътниците пиха вода и измиха поне лицата и ръцете си. Стърм свали наметалото си и започна да чисти доспехите си с една от кърпичките на Таселхоф. Златна Луна среса разкошната си коса и уви плътно пелерината около тялото си. С Танис решиха, че никой не трябва да вижда медальона й, докато не му дойде времето, тъй като някой можеше да го познае. Физбан се опита да приглади опърпаната си шапка, но не постигна особен успех. Карамон се оглеждаше, надявайки се да открие нещо за ядене. Гилтанас стоеше встрани с бледо и изпито лице.

Не след дълго Потиос се появи в арката на вратата.

— Викат ви — обяви сухо той.

Те пристъпиха в покоите на Говорителя на Слънцата. От стотици години насам в това помещение не бе стъпвал човешки крак. Тук никога не беше влизал и кендер, а последните джуджета, посещавали кулата, бяха онези, участвали в построяването й преди много години.