Алекс Кош - Огненият легион

Чез с всички сили продължаваше да ухажва Натали Митис и изглежда дори се сприятели с Ейнджъл. Във всеки случай няколко пъти ги виждах на една маса и в разговора не се чуваха обиди, а това си беше сериозен прогрес.

Изглежда единственият наистина отговорен човек в моето обкръжение се оказа леля Елиза, неслучайно Ромиус веднага я назначи за първи съветник. Тя така ще се развърти, че нашият Император няма да смогва да подписва заповеди. За изненада на всички присъстващи на коронацията, за втори съветник Ромиус провъзгласи Келнмиир, и ако се съди по спокойствието на вампира, той го очакваше. Мислех, че трети ще бъде Майстор Ревел, чичо дори му предложи тази длъжност, но Майсторът вежливо отказа. Като се замисля, в това нямаше нищо изненадващо, тъй като шефът на службата за сигурност къде тайно, къде явно, управляваше цялата Академия. Мисля, че власт и така си имаше достатъчно, а отговорностите му бяха повече от достатъчно.

Няколко пъти се срещах в Коридора на съдбата с чичо си, но той отказа да ме учи на магията на драконите, заявявайки, че изобщо няма закъде да бързам. В някои отношения бях напълно съгласен с него, а и спокойният живот някак си не предразполагаше към експерименти с преходи в други светове. Освен това в мен все още беше дневникът му, така и не намирах време да го изуча.

Способностите ми към некромантията изчезнаха заедно с артефакта, но кокаленият вълк остана с мен. Въпреки че беше послушен и изпълняваше заповедите ми, неживият се държеше не съвсем нормално, като си позволяваше някои волности, все едно е най-обикновено животно. Ето сигурно и сега вълкът лежи в мазето до хранилището на „маг“, подхранващо домашните заклинания, и се наслаждава на магическия фон.

— Зак, за какво се замисли?

Докато размишлявах, Алиса се беше измъкнала изпод одеялото, приближила до мен и сега ме прегърна изотзад.

— Мисля си какъв съм късметлия — съвсем честно отвърнах аз.

— Ами да, сега си племенник на императора — насмешливо каза вампирката и леко ме ухапа по ухото.

— Не това имах предвид — усмихнах се аз. — Късметлия съм, защото ти си до мен.

Научих за семейството си почти всичко. Оставаше само един въпрос…

— Знаеш ли, Алиса, много бих искал да разбера какво толкова е предсказал моят чичо, че родителите ми да решат да блокират способностите ми към Занаята и да изчезнат от Империята.

— Мисля, че отговор на този въпрос могат да ти дадат единствено твоите родители — прошепна вампирката.

Кимнах безмълвно.

— Значи, към Шарените острови?

— Четеш ми мислите.

— Уф, какъв наглец само!

Чез размаха юмрук към тавана и веднага си плати за рязкото движение с поредното падане от хамака. Ставайки на крака, той потърка натъртения си задник и имитира стария си приятел:

— „Има неща, които съм длъжен да направя сам.“ Сякаш можеш да направиш нещо без нас!

Стил с философско спокойствие постави пред страдащия от морска болест Наив третия поред леген и се прозя:

— Не викай така, ще събудиш Велхеор. Тогава ти ще играеш карти с него, аз вече всичко загубих…

— Всъщност не спя — обади се Велхеор. — Не е никакво удоволствие да се играе с неудачници като вас. Дори ви разреших да ползвате магия… бездарни същества.

— Да бе. Та ти сигурно цял живот само карти си играл — обиди се Стил.

— Ти също — напомни вампирът. — Освен това на теб ти помага и въображаемия ти приятел.

Преди да започнат да играят Стил наивно намекна, че още от най-ранно детство се е обучавал да играе карти, тъй като дядо му е бил потомствен професионален комарджия. Само че и трима такива дядовци едва ли щяха да спечелят срещу Висшия вампир.

— Ама че сравнение — изсумтя Стил.

Чез веднага започна да свива пръсти, пресмятайки разликата във възрастта на Велхеор и Стил, но пръстите му свършиха по-бързо от столетията.

— Яйца на дракони, изобщо не мога да дремна, все някой пречи — зловещо изръмжа вампирът, измъквайки се от хамака.

Още щом зае вертикално положение, Велхеор веднага извади бяла, изцапана с кръв носна кърпа, подуши я и се усмихна замечтано. Правеше го далеч не за първи път, но никой от приятелите не искаше да рискува здравето си, проявявайки любопитство към подозрително извратената привичка.

— Аз мълча! — извикаха едновременно и тримата.

Дори Наив надигна за момент глава от легена заради този възглас.

— Спокойно, не сте вие — намръщи се той. — Тук един приятел ми задава глупави въпроси, пита къде съм, накъде плавам…