Алекс Кош: Огненият легион

Във форта също не мина без ексцесии. Отначало изобщо не искаха да ни пуснат през портите, а когато най-накрая го направиха, веднага ни поставиха под карантина. Всъщност имаха известно право — в някого от пленниците наистина можеше да има поставена личност-шпионин, както навремето в Стил. Изненадващо, как аз самият не бях се сетил за нещо подобно, нали излизаше, че през цялото време на бягството от Зекхар сме били в сериозна опасност — във всеки един момент някой от спасените пленници е можел да ни се нахвърли.

Между другото, Стил още от карантината веднага го изпратих в Крайдол през библиотеката, така че да не попадне в ръцете на Майсторите. Същевременно той предаде на Невил и леля, че всички сме добре. Не се задържах под карантина, а веднага се озовах в кабинета на Орион. Друидът се зае сериозно с мен, като направи всички възможни и невъзможни изследвания и вля в мен, както ми се стори, запасите от лекарства за цяла година. В крайна сметка заслужих коментара „ще живее“ и бях благополучно изпратен да си отспя в казармата.

Проверката на приятелите ми не отне много време. Оказа се, че докато ни е нямало, учените от изследователския център бяха намерили начин да идентифицират обработените от шатерци хора, без да прибягват до продължителни анализи, отнемащи повече от ден. Сега цялата процедура продължаваше по-малко от час. Но въпреки това и въпреки възможността ми да ги лекувам доста се изнервих.

А на следващия ден във форта дойде чичо ми. Не го бях виждал от деня на битката в Крайдол, и оттогава беше видимо отпаднал: изглеждаше измъчен, уморен и може би дори леко объркан.

— Е, здравейте, герои — пресилено бодро поздрави той при влизането в нашата стая.

И четиримата си отспивахме след натоварения ден и затова не можахме убедително да изиграем приветливост. А и не се опитахме. Дори лежащият до вратата кокален вълк остави появата на госта без внимание.

— На „здравей“ ще отговарям след двайсет часа — отговорих вяло и се зарових във възглавницата.

— А аз — след четиридесет — присъедини се към мен Чез.

Алиса и Наив продължаваха мирно да хъркат, без да обръщат никакво внимание на госта. Тези двамата нямаше да ги събуди дори война под прозорците.

— Давам ви двайсет минути.

— И за какво е това бързане? — попитах аз, едва сдържайки прозявката си.

— Чакат ви в двореца — отговори чичо ми.

Вампирката скочи толкова рязко, че едва не ме остави пелтек до края на живота ми.

— В двореца?!

— Може и да не знаете, но за пълно политическо щастие на нашата Империя не й достига жив и здравомислещ Император — тъжно каза чичо. — И точно днес е денят, когато този пропуск ще бъде отстранен.

Алиса като вихрушка изхвърча от леглото, втурна се към банята и вече оттам попита:

— Поканили са ни за коронацията?!

— Семейство Митис сигурно също ще е там! — извика Чез и скочи на леглото.

Ромиус неодобрително изгледа приятеля ми:

— Че закъде без тях. Не се увличайте с приготовленията, така или иначе в столицата ви чака Елиза с цяла армия шивачи, фризьори и стилисти. Всички вие сега сте част от дом Никерс и трябва да изглеждате подобаващо.

— Страхотно! — извика от банята Алиса.

— Ще ви чакам след двайсет минути при телепортите — каза чичо и излезе, давайки ни възможност да се приготвим на спокойствие.

Не бях забелязал Алиса да се увлича особено по дрехи и други подобни женски радости, но тя все пак беше момиче. При това много красиво. Мисля, че е създадена не само да пълзи из Прокълнатите земи и канализацията. Приеми, красиви рокли и танци — за това определено беше достойна.

Заставих се да стана от леглото и да последвам Чез в общата баня, тъй като нашата Алиса скоро нямаше да я освободи. Въпреки замаяността след всичко преживяно се чувствах доста добре. Във всеки случай дори самото осъзнаване, че всичките ми вътрешни органи бяха останали на местата си в оригиналния им вид, вече повдигаше настроението. За известно време се притеснявах, че експериментът ми с хапчетата на нисшите вампири ще се окаже неудачен и в един ужасен момент буквално ще се разпадна на части. Разбира се, имах доверие на Орион, но само глупак би тръгнал да се надцаква с артефакт от друг свят, е, или такива умни, но отчаяни хора като мен. Жив ли съм? Значи съм умен и отчаян. Ако бях умрял — щях да съм глупак. Желязна логика.

Алиса като по чудо успя да вземе душ за краткото време, за което ние с Чез се михме и подбутвахме Наив, така че почти не закъсняхме. За кратко се зачудих удачно ли е да вземам кокаления вълк, но в крайна сметка реших да не го оставям във форта. Не се знаеше какво може да се случи в столицата, по-добре Велик да ходи с мен за всеки случай. А и честно казано, той изглеждаше наистина страхотно.