Алекс Кош - Огненият легион

— Лоша работа — недоволно каза той. — Мислех, че ще нападнат само теб. Идиоти! Заради тях загубихме вратата. Сега ще трябва да се мъкнем през Прокълнатите земи.

До нас удари още една енергийна топка и ние най-накрая се опомнихме и побързахме да се скрием в гората и да се присъединим към останалите. Там поне не можеха да ни виждат и им оставаше да мятат заклинанията си на сляпо.

Отдалечавайки се на достатъчно разстояние, ние с Алиса рязко спряхме и започнахме да тормозим Велхеор.

— Значи си знаел, че ще нападнат? — попитах аз, разглеждайки получената от вампира кърваво червена монета. — И какво ми е дал?

— Това е червен знак — охотно обясни Велхеор. — За това, че си нападнал замъка на клана Сеон, теб те обявяват за враг номер две. И сега за всеки сеонец ще е чест да ти отреже главата и да я занесе на клана.

Застинах на място и се ококорих от изненада.

— А откъде са разбрали, че изобщо съм бил там? — попитах озадачено.

— Аз им казах — топло се усмихна вампирът.

Виждали ли сте някога каква е „дружелюбната“ усмивка на вампир? Създава усещането, че си любимото му ястие, сервирано на златен поднос с ябълка в устата и гарнирано с пикантни подправки.

— Защо? — възмутено попита Алиса.

— Зак ме обиди, когато бях в затруднено положение и не можех да отвърна — охотно поясни вампирът. — Така постъпват само страхливците. Така че сега, когато го преследва целият клан Сеон, той ще може да докаже, че изобщо не е страхливец.

Ох, знаех си, че онзи изблик на гняв ще ми се върне тъпкано. Велхеор не беше от тези, които прощават обиди, но да си отмъсти така… Целият клан Сеон да ловува за главата ми? Май ще е по-добре да се преместя в Академията и да остана в нея до края на живота си. Там поне ще имам някакъв шанс да оцелея.

— На никого нищо не е длъжен да доказва! — ядоса се Алиса. — И защо на него му дадоха този знак, а на теб не?

— О, аз имам към четиридесет такива знаци от всички кланове — махна с ръка Велхеор. — Умориха се да ми ги дават. Между другото, това е повод за гордост, тъй като враг номер едно за тях съм аз.

Изведнъж почувствах как по тялото ми пробяга вълна на слабост и се олюлях, като едва останах на крака. Алиса веднага ме подхвана под ръката.

— Видя ли до какво го доведе! — изръмжа ядосано на Велхеор.

— Страхувам се, че не е от него — проговорих с усилие. — Позната ми е тази слабост, реакция е от използването на артефакта. Странно, че започва толкова късно…

Усещанията наистина напомняха на вече познатите ми резултати от претоварване на организма при вдигане на неживи. Може би прекалено повярвах в предположението си за положителното въздействие на хапчетата и се поотпуснах — забравих колко е опасно да се вдигат толкова много скелети.

— Трябва спешно да отиде във форта — притеснено каза Алиса.

— Тогава стига сме дърдорили — веднага каза Велхеор. — Да догоним останалите!

И ние тръгнахме. По-точно тръгнаха всички, освен мен, защото извадих късмета да съм на гърба на Велхеор. Не знам на кой му беше хрумнала идеята да повери толкова ценен товар на него, но от това не произлезе нищо добро. Вампирът ме носеше не особено внимателно и няколко пъти губих съзнание не от слабост, а от случайни удари на главата ми в стволовете на дърветата. Макар че като си познавах вампира, по-скоро бих повярвал, че специално избира по-дебели стволове и ме размахва по-силно. За съжаление бях прекалено слаб дори за да прикрия лицето си с ръка и скоро то изглеждаше така, сякаш съм се бил доста здраво. Естествено, не можех да се видя, но усещането бе точно такова. За цялата ни спасителна експедиция не бях получил толкова много рани, колкото по обратния път. Добре, че изобщо стигнах жив до форта.

Промъкването през Прокълнатите земи се оказа не толкова просто. Тактиката „минаваме и никого не притесняваме“ не върши работа, когато се мъкнеш с тълпа от четиридесет души, някои от тях сериозно ранени. Всички трябваше да положим доста усилия, няколко души загинаха, в това число и още един от петорката на Ейнджъл — Стори, разкъсаха го няколко неочаквано изскочили от земята лисици. Изглежда, че след като станаха ненужни на шатерци, те доста добре се бяха приспособили към живота в Прокълнатите земи, вливайки се с лекота в „сплотения колектив“ на мутиралите същества. Както и да го погледнеш, нали все пак са си разпределили помежду си територията, може дори и да са се били за място под слънцето. Определено беше време да се допълни справочникът на скаутите.