Алекс Кош - Огненият легион

Ромиус насмешливо коментира появата ни при телепортите:

— А Ейнджъл тръгна за столицата още преди половин час. Ето кой наистина е загрижен за репутацията на семейството си.

— За разлика от мен може да си има причини да бърза — усмихнах се аз. — Дали татенцето му няма проблеми със здравето?

— А ти откъде знаеш? — рязко се обърна чичо.

— Интуиция — отвърнах уклончиво. — Не закъсняваме ли вече?

Разбира се, бях решил да разкажа на чичо за сблъсъка ни с Митис, но в друга обстановка и при достатъчно свободно време.

— Наистина — съгласи се Ромиус, вземайки се бързо в ръце. — Тръгваме.

— Стоп, нека аз да съм първи! — мина пред мен Чез. — Долу дискриминацията!

И доволната му физиономия изчезна в блясъка на телепорта.

— За каква дискриминация говори? — озадачи се чичо.

— Ами всички се стараят да ме изпратят първи — поясних аз. — Като много ценна стока.

— Излишна мнителност — махна с ръка Ромиус. — Телепортите са защитени със заклинания-предпазители. Ако има недостиг на енергия, прехвърлянето просто няма да се състои.

Напоследък не ми вървеше много с телепортациите, но този път всичко мина спокойно. Явно дори и чичо да не се беше справил с Влад, най-малко беше ограничил влиянието му в Коридора на съдбата. Или просто вече не му беше до мен? Нямаше ли в края на краищата и други Човеци на съдбата във вселената, чиято жизнена енергия би могъл да изпие? Аз ли бях единственият?

Появихме се в залата на Академията, разменихме обичайните поздрави с дежурния, който се опули в кокаления вълк, но все пак го вписа с трепереща ръка във входящия дневник, и забързахме към изхода.

Лита ни посрещна с необичайно слънчево утро и приветливо разтворени „маргаритки“ по покривите. Признавам, бях малко отвикнал от магическите номера на неикономисващата енергия столица. Но и на столицата явно й предстоеше да свикне с нещо — хора се отдръпваха от кокаления ми питомец като от чума.

— Сега всички заедно отиваме в дома на семейство Никерс — нареди чичо. — Елиза вече трябва да се е върнала и да е подготвила всичко. Чака ви сериозен инструктаж: как да се обличате, какво и на кого да говорите, на кого да се усмихвате, на чия страна дори да не поглеждате.

— Мога ли да отскоча до вкъщи? — с надежда попита Чез.

— Не — раздразнено отвърна Ромиус. — И без това имаме прекалено малко време за подготовка.

— А в двореца хранят ли? — заинтересува се Наив. — Още не сме закусвали.

Чез се разкикоти:

— След това ще разказваш на всички как си отскочил в двореца просто да закусиш.

— Не непременно в двореца — смути се Викерс младши. — Съгласен съм и на скромна закусвалня някъде в покрайнините.

Тук вече всички се засмяхме, дори Ромиус си позволи лека усмивка.

Сменихме военната униформа с обикновени ливреи, затова не се откроявахме в тълпата, ако, разбира се, забравим за вървящия до мен скелет. Не трябва да пренебрегваме и Наив, който носеше ливрея на Майстор с маска и ръкавици, защитаващи го от слънчевите лъчи.

По пътя чичо все пак се смили над Наив и всички се отбихме до пазара, където си взехме по пирожка. Познавайки обиграността на леля в дворцовите интриги, не бих се изненадал, ако забрави да ни нахрани. Затова пък със сигурност нямаше да забрави да покани най-добрия фризьор в столицата.

Пред входа на къщата Алиса ме задържа и шепнешком попита:

— Ще й кажеш ли?

— Е, все някога ще й кажа — отвърнах уклончиво. — В подходящия момент.

Помнейки реакцията на леля на невинната шега за сватбата, не бързах да й съобщавам, че вампирката от дневния клан ще става част от нашето семейство. Подобна новина щеше да доведе или до инфаркт за леля, или до сериозни травми за мен.

— Можеш да не бързаш — намигна тя. — Нали сам каза, че имаме цял живот пред нас. Не бих искала леля ти да ни го развали само защото си избрал неподходящ момент да й съобщиш новината.

В къщата цареше истински хаос: навсякъде сновяха безброй смътно познати ми роднини, прислужнички и шивачи. Леля, облечена както винаги безупречно, със строга и идеално висока прическа, дирижираше цялата тази лудница.

— Най-накрая! — посрещна ни тя и изгледа неодобрително кокаления вълк. — Какво е това?

— Опитоменият ми нежив — охотно отговорих аз.

— В килера — сухо каза леля Елиза. — Не искам да плаши хората — тя премести погледа си към моите приятели. — Алиса, я по-бързо при онази жена да ти направи прическа. Останалите — при високия мъж, той ще оправи тези гнезда на главите ви.