Алекс Кош: Огненият легион

Когато дойде време за гласуване, представителите на всички Високи домове се оттеглиха в кабинета. От Дом Никерс, разбира се, отиде леля Елиза, но от Митис кой знае защо не отиде Александър, а някакъв друг мъж.

— Това е братовчед му — поясни Ромиус. — Но се досещам защо Александър не отиде сам.

— Аха — разбиращо се усмихна Чез, вече запознат с някои подробности от политическите събития. — Да даде гласа си на основния враг не е много приятно. Някой дори би нарекъл това позорна загуба. Аз например.

Мисля, че знаех и друга причина за отсъствието на Александър Митис — не му понасяха особено добре лошите мисли към семейство Никерс. Само един поглед към доволното лице на леля ми можеше да дари бившия съветник на Императора със сериозна порция болка.

— За какво говорите? — попита Невил.

— Нека просто да кажем, че мнозина ще се изненадат от избора на Дом Митис — усмихнах се аз. — В известен смисъл ще е принудителен избор.

— Като говорим за принуда, и на мен в някои отношения не ми провървя — тъжно въздъхна Ромиус. — Предполагам, че това са последните ми мигове на свобода.

— Вие сте един от малкото хора, които смятат, че Императорският трон е особено фина форма на наказание — изхихика Алиса и погледна към мен.

Да, може би аз се отнасях към подобна „чест“ дори още по-лошо, отколкото той. Точно на това беше наблегнала леля Елиза, нагло изнудвайки Ромиус с това, че ако той откаже престола, ще трябва да го заема аз. Познавайки леля, бях сигурен, че ще е готова да направи Император дори домашния си любимец, само и само да не отстъпи поста на друг Висок дом. А така се бяха стекли обстоятелствата, че от нашето семейство само аз и чичо ми имахме право да претендираме за трона. В крайна сметка, след дълги препирни чичо все пак се съгласил да стане Император.

— Като ще говорим за наказания, тогава защо ние не можем да ядем, докато други се тъпчат колкото си искат? — неочаквано се намеси Наив. — Не е честно!

Той вече от доста време неотменно гледаше към пренебрегналия приличието човек, който с всички сили се наслаждаваше на местната кухня.

— Да ядеш преди коронацията е признак на лошо възпитание — за пореден път обясних на приятеля си. — Потърпи.

— Ей, аз го познавам този ядящия — неочаквано каза Чез.

Проследявайки погледа му, видях едър мъж, който беше заел цяла маса и явно не се интересуваше особено от случващото се наоколо. Цялото му внимание беше посветено на множеството месни блюда.

— Витор — засмях се аз. — Най-големият любител на месо в Империята.

— Мисля, че и извън пределите й — изсумтя Алиса.

Създаваше се впечатлението, сякаш командирът на стражата в Крайдол искаше да се наяде за години напред — вилицата и ножът буквално летяха в ръцете му, карайки месото да изчезва от чиниите за броени секунди.

— А дълго ли ще се съвещават там? — попита Чез, хвърляйки нетърпеливи погледи към семейство Митис. Изглежда нямаше търпение да открадне Натали от нейните роднини.

— Ами да! Колко дълго? — веднага се присъедини към него Наив, преглъщайки с мъка. — Няма да издържа дълго.

— Още малко — успокоих приятеля си.

Съдейки по това, което бях прочел в книгите по история, понякога гласуването на Високите домове се проточвало до няколко часа, но този път би трябвало да се справят много по-бързо. За около пет минути. Инструктажът на леля, проведен преди да тръгнем, ни беше подготвил не само за общуването с местната аристокрация, но и за резултатите от гласуването. Аз дори си представях какво се случва: всички се разполагат в някакви специални, сигурно най-скъпите в Империята аристократични столове, а след това започват да гласуват. Първа гласува леля ми, и разбира се, гласът й отива за Ромиус Никерс. Следващ да гласува би трябвало да е представителят на семейство Митис, и противно на очакванията на повечето присъстващи, той ще даде гласа си не за Александър, а за Ромиус. Останалите семейства, явно шашнати от избора на семейство Митис, не по-малко бързо ще усетят накъде духа вятърът и също ще гласуват за Ромиус. Единодушен избор!

Скоро представителите на Високите домове се върнаха с резултата и из залата се разнесе глас:

— Високите домове избраха! Да живее Императорът на Елирия — Ромиус Никерс!

Забелязах как чичо направи гримаса, но веднага си сложи спокойна и уверена усмивка и тръгна към центъра на залата. Е, беше го направил заради мен, но честно казано, някъде дълбоко в себе си чичо сигурно се гордееше със заетата позиция. В края на краищата да си Император си имаше и своите положителни страни.