Алекс Кош: Огненият легион

— Закари, сядай по-бързо, спешно трябва да те спася! — патетично възкликна мършавият фризьор с подозрително женствени маниери.

Докато ми миеха главата и ми правеха новата прическа, приятелите ми ги обличаха в приготвените за тях тоалети. Разбира се, не ги облякоха в златисто, но по ръкавите на сребърните им сака се спускаха златни ленти със знака на семейство Никерс. А мен вече ме чакаше толкова омразният ми златен костюм — задължителните дрехи на наследниците на Високите домове по време на официални събития.

— Уау — опули се изведнъж Чез.

Обърнах се, проследявайки погледа му, и замръзнах, неспособен да кажа нито дума. Алиса, в страхотна бяла рокля със златни дантели по ръкавите, бавно и величествено слизаше по стълбите.

— Ти си просто невероятна — ахнах аз.

— Знам — доволно се усмихна вампирката. — Но все пак благодаря. Готови ли сте вече?

В този момент тъкмо обличах златното сако, панталоните още не бях ги сложил.

— Той определено е готов — веднага изтърси Чез.

Бързо нахлузих панталоните, изчервявайки се целия. За щастие неловкият момент мигновено беше забравен, още щом се хлопна вратата на втория етаж.

— Щом съм казал не, значи не — чухме раздразнения глас на Ромиус.

— Кога най-сетне ще се научиш да мислиш и за някой друг освен за себе си?!

Това вече беше леля. Тя рядко повишаваше глас, но изглежда сега беше точно един от тези случаи.

— Край, разговорът е приключен — каза твърдо чичо, спускайки се надолу по стълбите. — О, Алиса, изглеждаш чудесно.

— А ние? — веднага попита Чез.

— И вие започнахте да приличате на хора — отговори вместо Ромиус леля. — А сега слушайте внимателно…

„Ох, сега ще започнат инструкциите“ — помислих си тъжно и се оказах прав. Леля Елиза цял час ни обясняваше с кого можем да говорим и с кого не можем. За какво е позволено да се говори и за какво и намек е забранено да се прави. Къде да застанем, как да застанем, колко да останем, в каква поза… Ненавиждам официалните мероприятия!

Това беше един много странен ден. Първо цялото ми, е, почти цялото ми семейство се събра заедно. Липсваха само родителите ми и чичо от страна на баща ми, но татко и мама явно не се интересуваха от живота ни, а Закериал-Константин засега не искаше да се появява в нашия свят. Затова пък тук бяха леля ми Елиза, Ромиус, близначките и още десетина по-далечни роднини начело със смътно познат ми дебел мъж, който май работеше в стражата на Мейн-Деск.

Огромната зала беше препълнена със семействата на Високите домове, а също така с пратеници на друидите, с Висши вампири от всичките четири клана (включително и онези драконовски сеонци) и с представители на Академията, начело с Майстор Ревел. А освен това тук бяха поканени и почти всички мои приятели и познати: Алиса, Чез, Невил с Мелиса, Наив с приятелката му, чието име бях забравил, Велхеор, Итания, Келнмиир, Даркин и дори няколко трола. Между другото, сред каменните фигури видях смътно познатото ми лице на трола, участвал навремето в защитата на Академията при атаката й, мисля, че го наричаха Догрон. А и много други Майстори ни бяха добре познати: Майстор Шинесимус, Шорт, Ленди, Кейтен.

Много пъстра компания беше подбрана, нали? Но още по-странно се оказа мястото на събирането — Двореца на Императора. За да се разбере цялата невероятност на ситуацията трябва да поясня, че обикновено в двореца се допускаха само особено приближени представители на Високите домове. Например аз до днес бях стъпвал тук един единствен път, и едва не ме стъпкаха в коридора, докато се възхищавах на висящите в двора летящи дървета.

— Виж — прошепна ми Алиса, разглеждайки с присъщото си любопитство гостите. — Даркин е с ново момиче.

— Охо, виж го ти умника — изненадах се аз. — А аз изобщо не й обърнах внимание, помислих, че само минава оттам.

— Ами да, разбира се — изкиска се Алиса. — Нисша вампирка в Двореца на Императора точно на коронацията само си минава. Майтапчия.

Загледах се в непознатото момиче.

— Красива е.

— Не се заглеждай — престорено сърдито каза вампирката и вече по-сериозно добави: — Всъщност така е по-добре, предишната му приятелка му докарваше прекалено много проблеми, а и на нас също.

Аз само кимнах мълчаливо и погледнах към самотно стоящия Чез. Тази вечер всички бяха по двойки, дори Велхеор и Итания стояха един до друг без да се карат, само моят риж приятел беше без момиче. Да, Натали Митис също присъстваше в залата, но се намираше в малко по-друга компания — Висок дом Митис беше събран в пълен състав колкото се може по-далеч от нас, сякаш намеквайки за явно противопоставяне.