Алекс Кош - Огненият легион

„Е, аз също се радвам да те видя — помислих си с насмешка. — Много съм добре, благодаря, че попита, лельо.“

— Зак, Ромиус, елате с мен — заповяда леля.

Тя ни поведе към кабинета си, затвори плътно вратата и започнал да разпитва:

— Ромиус, как мина с Митис?

— Вече ти написах всичко в писмото — сви рамене чичо. — Поговорихме си много мило, той призна поражението си и обеща да гласува за когото му кажем. Разбира се, в замяна на това, че няма да огласяваме намерените улики.

— А може ли да е лъгал?

— Изглеждаше напълно сериозен — леко изненадано, сякаш и той самият не можеше да си повярва, каза Ромиус. — Но като че ли не се чувстваше много добре — през цялото време се мръщеше и потръпваше странно.

Тук вече не можах да сдържа прихването си и моментално се оказах под прицела на два подозрителни погледа.

— Знаеш ли нещо за това?

— О, знам много неща — отговорих честно. — Но ако започна да ви ги разказвам, до двореца ще стигнем след седмица. Просто приемете, че не лъже.

— Ще трябва сериозно да си поговорим — размаха ми пръст Ромиус.

— Тримата — допълни леля. — Зак, а как все пак спаси пленниците от Шатерския халифат? Чух, че Майстор Ревел дори се кани да те предлага за награда.

— Аз не бях сам — отбелязах смутено.

— Е, на нисшите вампири награда никой няма да даде — усмихна се Ромиус. — А Висшите вампири такова нещо никога няма да приемат. Така че ще трябва да отговаряш за всички.

— И все пак кажи с две думи какво стана — помоли леля.

Разказах колкото се може по-накратко за приключенията ни в Прокълнатите земи, като се стараех да прескачам особено опасните моменти. Между другото, това се оказа не толкова лесно, тъй като пътешествието ни се състоеше почти изцяло от тях.

— В края на краищата наистина си твърде безотговорен — обобщи леля. — Както и да е, за това ще говорим и друг път. Сега трябва да обсъдим предстоящите избори за Император.

Ох, ето че и този опасен момент настъпи.

— Кхм — прочистих си гърлото аз. — Извинявай, лельо Елиза, но не съм готов…

— За какво говориш? — погледна ме леля.

Примигах изненадано.

— Ами нали искаше да ставам Император…

— Разбира се — съгласи се леля. — Но след петдесет-сто години. Сега си прекалено млад. Макар че потенциал определено имаш, но трябва още много да растеш.

— Тогава какво искаш да обсъдим? — озадачих се аз.

— Всъщност не се обръщам към теб — спокойно отвърна леля. — Можеш да се присъединиш към твоите приятели, а и нека да ти оправят косата, че направо е срамно да се върви с теб по улицата, да не говорим да се отива в двореца.

Мислено съжалих чичо и бързо напуснах кабинета, като в последния момент чух многообещаващите думи на леля:

— Ромиус, хайде да поговорим за твоето бъдеще…

Честно казано малко съжалих, че никой не ме беше научил на някои прости заклинания за подслушване. Щеше да ми е много интересно да разбера за какво ще говорят. Е, разбира се, бях радостен, че няма подобни планове за мен, но сега пък започнах сериозно да се притеснявам за чичо. Очевидно леля беше решила да предприеме масирана атака по всички фронтове, само и само да го убеди да се включи в борбата за трона. Нали съвсем доскоро Майсторите нямаха право да заемат обществени длъжности, в това число и да стават Императори. Сега всичко беше променено, но аз изобщо не можех да си представя, че новият закон касае и самия Император.

„О, ако това наистина е вярно, списъкът на претендентите за трона доста ще се промени“ — помислих си, като дори не направих опит да се припомня съотношението на силите между Високите домове.

При избора на Император положението на семейството беше важен, но далеч не решаващ фактор. Тоест знаменитият списък на претендентите по родствена връзка съществуваше, но далеч не беше единствения критерий за избор. Представителите на дванадесетте Високи домове се събираха в двореца и гласуваха за един от първите трима кандидати в списъка. И аз си нямах представа кой сега е в тази тройка, особено след влизане в сила на новия закон.

От Чез и Наив вече бяха успели да направят „нормални хора“, със зализани на една страна коси по последна мода. Не можах да сдържа усмивката си, която бързо премина в кикот.

— Ха-ха-ха — имитира ме Чез. — Ще те видим и теб после. Спомням си, че те обличаха в златисто и с прилепнали панталони.

Веднага ми мина желанието да се смея. А гледайки кръвожадно щракащите фризьорски ножици, усетих силно желание да избягам някъде по-далеч от тук.