Алекс Кош: Огненият легион

„Спрете“ — мислено изкомандвах аз идващите право към нас скелети, но те изобщо не реагираха на командата ми.

— Спрете! — извиках вече на глас.

Неживите не слушаха и настъпваха към нас. Изглежда, че след самоунищожаването на артефакта връзката ми с намиращите се в скелетите заклинания беше изгубена и те бяха станали неконтролируеми.

— Всички незабавно спрете да използвате Занаята! — рязко наредих аз. — Унищожете всички защитни заклинания!

За щастие, никой от Майсторите не започна да задава излишни въпроси и всички припряно изпълниха командата.

— Дори не се опитвайте да създадете и най-малкото заклинание, това ще привлече вниманието на неживите — за всеки случай поясних аз. — А сега да бягаме оттук без да се озъртаме.

Неживите се намираха точно между нас и шатерската армия. Най-вероятно те биха нападнали всичко, което се движи, но шатерци направиха твърде очаквана грешка — атакуваха скелетите с бойни заклинания. Енергията привлече вниманието на хиляди неживи и те се отказаха да преследват по-малката плячка — нас.

Легионът неживи влезе в бой с шатерци и ние успяхме безпрепятствено да излезем от Зекхар и да продължим бягството си.

Изглежда, че след появата на огромната армия неживи на шатерци не им беше до нас. По думите на Келнмиир, вдигнал се във въздуха да огледа за възможни преследвачи, оставените от нас места сега приличали на филиал на Великото гробище. Дори и ние от земята много добре виждахме надигащото се над града червено зарево и периодичните избухвания от заклинанията на неживите. В нощния полумрак това дори изглеждаше красиво.

„Е, оттеглих се от некромантията с гръм и трясък — помислих си, докато анализирах усещанията си. — И дори останах жив.“

А в оврага недалеч от реката вече ни чакаше групата на Итания.

— Защо се забавихте толкова дълго? — насмешливо попита вампирката. — От половин час вече ви чакаме.

Налягалите по тревата двайсетина спасени души кротко си почиваха и ако при тях имаше храна, отдалеч можеше да изглеждат, сякаш са дошли тук на пикник. Естествено, трябваше да се измият и да им се превържат множеството рани.

— Сигурно подземията са били празни? — предположи Келнмиир. — Защото шатерци от целия град ни бяха подгонили.

— Оправдавай се — изсумтя вампирката. — А къде е Велхеор?

— Ще ни настигне — махна с ръка Келнмиир.

За разлика от нас Итания, изглежда, не беше загубила нито един човек по време на бягството. Тук беше цялата компания на Ейнджъл, с изключение на Алик, няколко смътно познати ми скаути и все същата двойка подозрително държащи се Висши вампири. Разбира се, повечето далеч не бяха в най-добра форма след плена и не можеха да се движат самостоятелно, но на тях им помагаха нисшите вампири. Особена изненада за мен беше това, че кокаленият вълк търпеливо ме чакаше и с готовност откликна на мислената ми заповед да се приближи и да седне до мен. Артефактът се самоунищожи, но връзката ми с Велик, а вероятно и с останалите създадени по-рано от мен неживи, кой знае защо се беше запазила.

— А този какво прави тук? — шокирано ме попита Чез, сочейки към Ейнджъл.

— Сам поиска да дойде с нас — поясних аз, прегръщайки Алиса.

— Кой би си помислил — искрено се изненада вампирката. — Като видях приятелчетата му в съседната килия, си помислих, че е мъртъв или е останал във форта.

— Добре, убеди ме, една точка за „водните“ — изсумтя червенокосият ми приятел.

— И дълго ли смятаме да стоим тук? — докосна рамото ми Наив. — Че ми се иска да хапна, честно казано.

— Ами да, да побързаме — обърнах се аз към Келнмиир, който притеснено гледаше в посока на Шатер. — Да тръгваме към реката.

— А защо трябва да бързаме? — обади се Чез. — На шатерци вече не им е до нас — имат си проблеми с неживите, а летящата им армия Велхеор я свали.

— Да не мислиш, че шатерци имат само един летящ артефакт? — попита го Келнмиир.

Чез демонстративно махна с ръка.

— Ако имаха повече, щяха да нападнат форта с няколко армии наведнъж, а не с една.

— Не позна — перна му един по врата Итания.

— Вижте! — извика един от нисшите вампири.

Там, където допреди малко се виждаха само стълбове дим и проблясъци от бойни заклинания, се появи вече познатият ни черен облак — шатерци отново бяха вдигнали летящата си армия във въздуха.

— Всички да стават! — веднага реагирах аз.

Добрахме се до реката за рекордно кратко време. Вампирите помагаха да носим тези, които не можеха да тичат сами, а които можеха — тичаха с всички сили. Пределно ясно ни беше, че един удар на шатерци беше достатъчен да направи огромна яма, която да ни бъде едновременно гроб и надгробен насип.