Алекс Кош - Огненият легион

— И какво значи това? — предпазливо попитах аз, виждайки недоволството на вампира.

— Това означава, че един мой познат току-що се отправи на оня свят — раздразнено отвърна вампирът. — Учи, учи, а полза — никаква. Пфу.

— Съчувствам ти — по инерция казах аз, без изобщо да разбирам за кого става дума.

Вампирът втренчи острия си поглед в мен.

— Съчувствай на нас. Насам тичат двайсет и трима души с бойни жезли. В затворено пространство ще ни разкъсат на парчета със заклинания и дори аз няма да мога да направя нищо.

„Охо, нима определи всичко толкова точно само по слух? — шашнах се аз. — Май напразно оставихме Наив на стража, можеше да хапне нещо.“

— И какво ще правим? — повторих въпроса си.

Раздаде се грохот и подът потрепери от силен удар.

— Ще бягаме!

Келнмиир изби вратата и се втурна към следващото здание, а ние го последвахме с цялата тълпа. За скрито придвижване и дума не можеше да става. Макар че вече се стъмни, луните осветяваха града доста добре, а и ако си спомним, че шатерци виждаха добре на тъмно… общо взето, нямаше на какво да разчитаме.

Дотичахме до следващата сграда и се долепихме до стената, стараейки се да се държим извън зоната на видимост на висящия във въздуха черен облак.

— Ето сега вече ще започне истинската веселба — проблеснаха в мрака зъбите на Келнмиир. — Вижте как се разтичаха.

Разбира се, вече ни бяха забелязали и сега останалите на площада шатерци тичаха към нас, стискайки бойни жезли.

— Не трябва да оставаме на едно място! — нареди Келнмиир. — Следвайте ме, но не се скупчвайте в една група.

И в този момент се обади един от спасените Майстори. Сивокосият солиден мъж, изглеждащ доста опърпано, сложи ръка на рамото на вампира и тихо каза:

— Извинете, но тук, на повърхността, ние вече не сме, както каза вашата екстравагантна приятелка, баласт. Защо да бягаме, когато можем да отстъпваме предпазливо?

Стената на сградата ни прикриваше от висящия във въздуха черен облак, но за шатерците, останали на земята, се виждахме като на длан. Към нас вече летяха първите заклинания и аз припряно направих Универсална стена. Моето най-добро защитно заклинание издържа няколко удара и буквално се разпадна на прах, но енергийните топки, които преминаха, така и не ни докоснаха. Заклинанията бяха отбити от щит, превишаващ по сложност всичко, което някога бих могъл да създам. За него ударите на шатерци се оказаха не по-опасни от удари на песъчинки по каменна стена.

Бързо се обърнах, желаейки да разбера кой току-що ни спаси живота.

— Майстор Дефер — представи се мъжът, виждайки моето удивление. — Специалист по защитни заклинания. Имате нелош потенциал, добре е измислено, но на заклинанието ви му липсват много неща.

И още как, все пак съм първокурсник, а не опитен Майстор с дългогодишен стаж.

— Атакуваме! — раздаде се до мен гласът на друг Майстор и към тичащите срещу нас шатерци изригна потоп от бойни заклинания.

— А на мен това започва да ми харесва — доволно се озъби Келнмиир. — Наистина, защо да бягаме, когато можем да си тръгнем с гръм и трясък.

Какво пък, трябваше да предвидя, че Майсторите са безпомощни само в подземията, а тук ситуацията може коренно да се промени.

— Виж го ти дядката — възхитено цъкна с език Чез, наблюдавайки как защитният екран се справя с атаките на противника. — Това не ви е стандартно заклинание от учебника…

В същото време, независимо от кратката еуфория заради нашия малък успех, ние ясно разбирахме, че десетина Майстори няма да издържат в открит бой срещу няколкостотин шатерци дори минута. Затова, след като се защитихме от първия удар и отвърнахме на атаката, ние се втурнахме към следващата сграда. Помагаше ни това, че архитектурата на Шатер не предвиждаше наличието на много прозорци — можеше да не се страхуваме от неочаквана стрела или метнато от прозорец заклинание. В същото време цялата територия отлично се виждаше от кулите, за което бързо ни напомниха няколко арбалетни стрели, отблъснати от предвидливо поставената от Майстор Дефер защита.

Успяхме да минем през три сгради, разменяйки си удари чрез заклинания с преследвачите, а после чух над главата си странно бучене и в следващия момент в очите ми удари ярък проблясък.

Тряс!

Дори не забелязах как се озовах на земята. В главата ми кънтяха камбани, а зрението ми отказваше да се фокусира върху обектите.

Алиса продължаваше да стиска ръката ми и ми помогна да се изправя.