Гордън Диксън - Драконът и джинът

Внезапното чувство, че е заобиколен от хладно електричество стресна Джим. Беше говорил прекалено дълго, бе отклонил вниманието си от прииждащите сенки и сега те вече почти го бяха достигнали. Изведнъж осъзна, че сенките се контролират не от Ибн-Тарик, а от демона. Бяха много близо, на по-малко от една ръка разстояние от скупчените зад Джим хора. След като се отърси от шока, умът му бе прояснен до болка от гняв. Беше бесен, че някой като Ибн-Тарик е могъл да освободи такова зло и могъщо създание.

Джим с все сили замахна с жезъла, по върха му пробягаха малки светкавици и мощта му отблъсна сенките — не толкова далеч, колкото преди, но все пак достатъчно далеч, за да не го безпокоят за известно време. Съзнанието и умът му се заеха да ровят в паметта му, за да открият необходимото в „Encyclope’die Necromantick“, която бе част от магическите му познания и опит.

Някъде там лежеше и разрешението на въпроса. Като продължаваше да държи сенките на страна, най-сетне успя да намери в паметта си раздела, озаглавен „Devyls & Deamons“ 27 27 „Дяволи и демони“. — Б.пр. и бързо зачете текста. Пропусна обстойната забрана магьосниците да се занимават с дяволи и демони, продължи надолу, докато стигна до пасажа с най-дребния шрифт, където намери търсената информация.

Да, имаше едно изключение. Едно особено и специално положение, при което призоваването на демони беше разрешено на магьосници.

Отново насочи вниманието си към сенките, които се промъкваха все по близо. Отново ги отблъсна на безопасно разстояние и извика в празното пространство:

— Демоне, който си бил призован и пуснат в тази точка между Историята и Случайността, с властта и правото на царството, към което принадлежа, те призовавам да назовеш името си и да се явиш! Сега!

Въздухът наоколо за миг бе почти засмукан, като че ли някакъв великан, голям колкото самата земя, вдишваше дълбоко. После някакъв силен шепот заговори беззвучно в главата на Джим, който знаеше, че и останалите присъстващи също го чуват в главите си.

— Тук съм — каза гласът. — Аз съм Ариман, демонът на демоните.

Всичко наоколо — стаята, куполът започнаха сякаш да се размиват и да изчезват. Навсякъде плъзна безплътна мъгла.

Джим, всички зад него, Ибн-Тарик, Хасан и мястото, където бе стоял джинът висяха в безвъздушното пространство, високо над земята. Изглежда се намираха толкова високо в атмосферата, че имаха видимост отвъд всички обичайни хоризонти. Погледът достигаше до всеобхватното небе и до земята, потънала някъде долу в тъмна мъгла. Пейзажът приличаше на странно одеяло, изтъкано от пространството и времето. В една част от него, далеч извън обхвата на обикновеното зрение. Беше ден и се водеше битка. Това беше Айн Джалут преди два века, когато водачът на египетските мамелюки надвиваше монголите. За първи път монголите бяха надвити, а мамелюките тръгнаха към Ливан, за да изтласкат християнската армия. По-близо се виждаше пясъчна буря, която в същия миг опустошаваше посевите и разрушаваше домовете на селяните. Събитията от миналото и събитията от настоящето се случваха едновременно сред пустошта.

— Ариман — каза Джим на глас. — Ибн-Тарик ли е твоя господар?

Шептящият, който всъщност беше Ариман, се засмя безшумно в главите им:

— Кой говори за демона и неговия господар? Когато демонът бъде призован, той става господар. Аз управлявам всичко. Ибн-Тарик е мое творение. Погледнете го!

Джим погледна през редкия въздух, който го делеше от Ибн-Тарик и видя, че мъжът не бе помръднал — сякаш се бе превърнал във восъчна фигура. Изражението му също не се бе променило.

— Погледнете надолу и вижте какво още съм направил.

Джим отправи поглед надолу и видя как далеч на север, на около седмица път, армията на монголите приближава планините, в които бе скрит Белия дворец.

— Сега погледнете на юг и на изток. Мамелюките, идващи от юг, бяха на по-малко от три дни път от Белия дворец. Щяха да стигнат там много преди монголите.

— Монголите си мислят, че трябва само да превземат една крепост от асасините, както са правили преди — каза Шептящият, — но този път ще заварят крепостта въоръжена и готова да им противостои. Армията на мамелюките, много по-многобройна от монголите, също е заела позиции и е скрита, за да ги обгради. Монголите ще измрат до крак, а Байджу така и няма да успее да им каже за тайния тунел. Това важи и за всички останали. Накрая целият свят ще бъде въвлечен във войната между монголите и мамелюки.