Гордън Диксън - Драконът и джинът

— Да! — извика Джим. — Чуйте ме! Тези в средата да забавят крачка, а ние от краищата ще минем напред, за да задълбочим полукръга. Така ще го обградим напълно, когато опре гръб в границите на своето царство. Не бива да му позволяваме да има друг изход, освен да се върне с царството си.

Самият Джим удължи крачките си, последван от Хасан и Ибн-Тарик в другия край на веригата. Хасан вече не се нуждаеше от подкрепа. Духчетата, Джеронд и Брайън изостанаха. Оформяйки дълбока чаша, те пристъпиха към Ариман. Накрая го бяха доближили дотолкова, че черният му блясък ги ослепяваше от на не повече от две-три крачки. От това разстояние вече се виждаше, че Ариман всъщност няма постоянна форма. Отдалече приличаше на кълбо, но отблизо се виждаше, че се състои от множество форми, които постоянно се преливаха една в друга.

Със сигурност демонът беше жив, все още могъщ и много зъл. Усещаха напора на гнева му. Джеронд потрепери, но само за секунда, а след като се съвзе без чужда помощ, се втурна напред и малко поизкриви полукръга.

Гневът на Ариман се долавяше ясно и от ушите им. Звучеше като висок пронизителен вой. Общото усещане беше като горещ полъх от отворената врата на фурна, пълна с гняв. Ариман забави отстъплението си.

— Близо е до ръба — обяви Джим. По непонятен, но сигурен начин, жезълът му бе подсказал, че те наближават границата. — Дръжте се здраво и вървете напред. Аз ще се пусна от Анджи и ще мина в центъра на полукръга. Ще се опитам да го изблъскам с жезъла.

Той се пусна, но преди това Анджи стисна ръката му и бързо му се усмихна. Той също й се усмихна в отговор и закрачи с голямо усилие — сякаш въздухът бе станал невероятно гъст. Застана в центъра на полуокръжността и вдигна жезъла пред себе си.

— Назад, Ариман! — извика Джим. — Със силата на този жезъл и според всички закони на всички царства ти нареждам да отстъпиш и да преминеш там, където ти е мястото!

Воят нарасна, докато се превърна в неистов писък, породен от ужасна болка. После изведнъж спря.

Настана тишина. Джим и останалите се спогледаха.

— Можете да се пуснете — каза уморено Джим. — Изтласкахме го обратно. Ще остане там, докато някой не го призове отново. Дано никога не се случва!

Всички бяха прекалено изтощени, за да говорят. Пуснаха ръцете си и зараздвижваха схванатите си, обезкървени пръсти. Спогледаха се с учудване, че са си същите хора, които винаги са били — обикновени смъртни, но и победители.

— Свободен съм! — извика сър Джефри с изненадан тон. — Отишло си е! Проклятието го няма! Чувствам, че вече не тежи върху мен!

— Всичко, което демонът е сторил по заповед на Ибн-Тарик или по своя воля, ще бъде изтрито от Историята. Погледнете надолу — посочи им Джим и всички обърнаха поглед към краката си.

Отдалечени от времето и пространството, мамелюките почти надделяха над монголите, но почти всичко друго около тях се бе променило. Селото, което пясъчната буря бе разрушила и засипала, стоеше непокътнато. Нямаше буря, нямаше пясък. Улиците бяха чисти и селяните спокойно вървяха по тях.

— Погледнете на север — посочи Джим.

В тази посока не се виждаха никакви монголи, които да настъпват на юг към планините на Белия дворец.

— Нападението на Златната Орда е било предизвикано от Ариман, след като се е освободил от заповедите на Ибн-Тарик. Бил е свободен да осъществи желанието си и да гледа как хората се убиват и разрушават всичко около себе си — обясни Джим и погледна заклинателя. Ибн-Тарик не каза нищо, само се усмихна.

— Мамелюките също няма да дойдат тук. Вижте! — Подобно на проклятието, всички неща, сътворени от Ариман, бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували. — Демонът се провали. Ако беше успял да доведе до край някое от желанията си, смъртта и промяната в историята щяха да настъпят за постоянно. Ние обаче го спряхме навреме и всичките му злодейства изчезнаха.

Джим погледна Ибн-Тарик и му каза:

— Мисля, че от тук нататък аз и моите приятели и ти и Хасан тръгваме по различни пътища.

— Така е — кимна заклинателят и след секунда двамата с Хасан Ад-Димри бяха изчезнали.

Джим се обърна към другите. Всички бяха уморени, но лицата им сияеха.

— А сега — каза Джим, — мисля, че мога да си позволя да изразходвам малко магическа енергия, за да пренеса всички ни в Англия, без повече отлагане. Каква да бъде посоката? Малънконтри, замъкът Смит…

— Моля, милорд — изписука Хоб от Малвърн, — нека да бъде Малвърн! — и духчето погледна не Джим, а сър Джефри.