Гордън Диксън - Драконът и джинът

Шептящият се засмя.

— Мурад Богатия отново ще поеме ролята си. Хасан Ад-Димри ще ръководи всичко оттук, но като марионетка на Ибн-Тарик, който пък е под моята власт. А ти и всички тези хора с теб ще умрете.

— Не — отвърна Джим, — няма да умрем.

Докато Ариман говореше, в едно кътче от съзнанието на Джим се яви онова, което всички трябваше да сторят. Той се обърна към останалите и ги погледна. После каза:

— С общи усилия и с малко късмет ще победим. Светът може да бъде спасен. Можем да се справим с Ариман.

Джим огледа лицата на спътниците си. По това на Брайън се четеше радост, а по тези на Анджи и хобгоблините — доверие. Лицето на Джеронд споделяше свирепата радост на Брайън. Част от трепета преди схватката се бе предал и на сър Джефри, а също и на сър Ренел. Байджу пък се бе усмихнал зловещо.

— Ако Ариман надвие, всички ще загинем — каза Джим. — Но ако се обединим, можем да го изтласкаме там, откъдето е дошъл и да ликвидираме властта му. Сега се налага да дадете от себе си нещо, което не сте давали никога преди. Хванете се всички за ръце и не се пускайте до края. Не бива да се пускате, за да съхраните онова във вас, заради което бихте дали живота си. Онова, което е по-важно от самия живот.

Той замълча, за да види дали го разбират, после продължи:

— Ако ние, хванати за ръце и вкопчени в това, за което бихме умрели, образуваме човешка верига, Ариман никога няма да може да я разкъса. Всички заедно ще го изтикаме оттук.

— Няма да успеете, прекалено сте малко — каза Шептящия, но Джим не му обърна внимание и попита:

— Кой е съгласен да се хванем за ръце?

Анджи се усмихна и с едната си ръка улови Джим, а с другата — Брайън. Джеронд също се хвана за Брайън. Хоб пък се протегна и гордо пъхна малката си ръчичка в свободната ръка на Джеронд. Хоб от Малвърн също се протегна и се улови за Хоб.

— Искам да съм смел като теб — каза Хоб от Малвърн.

— Ще бъдеш — отвърна Хоб.

Сър Джефри също протегна ръка към Джеронд, но тя го отблъсна и без да му обръща внимание, погледна към сър Ренел.

— Сър Ренел? — попита тя с ясен, но твърд глас. — Има ли нещо, за което сте готов да умрете?

— Да — кимна сър Ренел, — честта ми, която изгубих и после отново намерих.

Той пристъпи напред и хвана свободната ръка на Хоб от Малвърн, а после протегна своята към сър Джефри, който я пое. Двамата се засмяха и си стиснаха ръцете, като двама приятели, които отдавна не са се срещали. Човешката верига бе завършена — от Джим до сър Джефри.

— Добре — каза Джим. — Сега, нека направим полукръг…

Изведнъж замълча изненадан. Ибн-Тарик пристъпи напред и хвана единствената свободна ръка — тази на сър Джефри.

— Ще бъда свободен — каза той на Джим.

— Можем да използваме силата ти — кимна Джим.

Хасан Ад-Димри също се хвана за Ибн-Тарик.

— Ще стана такъв, какъвто бях някога — каза той.

— Дръжте се всички — каза Джим. — Ако някой се пусне, веригата губи мощта си. Сега ще направим полукръг и ще изтикаме злодея оттук.

— Няма да успеете — прошепна Ариман, но Джим отново не му обърна внимание и извика:

— Ариман! С жезъла, който държа и според законите, които те свързват с твоето царство, те призовавам да се покажеш пред нас!

Чу се съскане. Продължително, нечленоразделно, злобно съскане, което отекна в главите им почти до ръба на лудостта. Пред тях, но без да се разбира дали на хоризонта или по-близо, се появи нещо като черно слънце.

Подобно на истинското слънце, и в това не бе възможно да се гледа направо. То блестеше и при всеки опит на погледа да го задържи на фокус трептеше и се движеше. Като че ли черният диск бързо се стопяваше, а после отново се появяваше в съседство. От диска повяваше мощен, но неуловим леден вятър, който сковаваше по-скоро волята, отколкото тялото.

Вятърът не можеше да избута назад Джим и останалите, нито пък да ги събори, но приличаше на гигантска ръка, която натискаше всеки поотделно. Без да ги докосва наистина, тя се опитваше да ги изблъска назад посредством страховитата заплаха от досег с пламтящото черно слънце.

— Дръжте се и продължавайте напред! — извика Джим. Той пръв пристъпи напред и останалите го последваха. Почувстваха натиска на великанската ръка — не само върху лицата и телата си, но и вътре в себе си, чак до костния мозък.

Въпреки това продължиха да пристъпват напред и всяка тяхна крачка бе равна на дълъг преход върху времево-пространствения пейзаж отдолу. След първите няколко стъпки черното слънце нарасна и се приближи, а натискът на ръката се увеличи, като че ли се опитваше да изсмуче живота им. Отново пристъпиха напред.