Гордън Диксън - Драконът и джинът

— Продължавайте! Не спирайте! — извика Джим.

Свързаните ръце, които обединяваха волята и разума им, натежаха от напрежение. Ставаше все по-трудно, всеки вече ясно съзнаваше, без да се налага да го изрича, че нямаше друг път, освен този напред. Ако спряха или отстъпеха, тъмнината щеше да ги последва и унищожи.

Джим, който бе заедно с жезъла си в края на веригата и имаше малка преднина, хвърли поглед на останалите. Всички се държаха.

Брайън както винаги бе изцяло погълнат от схватката. Стискаше ръцете на Анджи и Джеронд здраво, но внимателно и с доверие. Анджи изглеждаше спокойна, а лицето на Джеронд бе напрегнато и дори свирепо. Двата хобгоблина бяха съсредоточени и сериозни, а по каменните изражения на малките им смугли лица не можеше да се разчете никакво чувство.

Сър Ренел и сър Джефри изглежда също споделяха Брайъновата радост от битката, но примесена с нетърпението от финалния сблъсък. Сякаш току-що се бяха освободили от оковите, които носеха от толкова отдавна, че бяха забравили защо са оковани. Лицето на застаналия между тях Ибн-Тарик бе напрегнато и безизразно, но не показваше признаци на слабост.

Единствено застаналия в края Хасан като че ли вече се срутваше. Личеше си по лицето и тялото му. Беше се смалил, сякаш се разпадаше, беше пребледнял, а чертите му бяха на човек, у когото съмнението се надига като вълна, която се блъскаше в стената на смелостта му и заплашваше да я залее и удави.

Досега Хасан единствен от всички показваше признак на слабост. Джим се възхити на хобгоблините. Беше очаквал, че първи те ще се огънат, точно тези мъничета, които бяха свикнали да бягат и да се крият от всичко. Сега обаче битката бе психологическа, а не физическа.

Джим знаеше, че Анджи, Брайън и Джеронд никога няма да се предадат. Предполагаше, че сър Джефри и сър Ренел ще сторят същото. Вероятно и Ибн-Тарик бе не по-малко смел. Не беше лесно човек да стане могъщ заклинател. Разбира се, подтикваше го мисълта за грешката, която бе допуснал, призовавайки Ариман. Ако се бе занимавал с магия, а не със заклинания, щеше да знае простичкия факт, че демонът ще бъде свободен и независим, след като се е подчинил на първоначалната заповед на призовалия го. Сега осъзнаването на този факт хвърляше сянка на съмнение върху всичко, което бе изучавал през живота си, но и му вдъхваше нови сили.

Хасан изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се предаде, но сигурно също бе притежавал някаква своя вътрешна сила по времето, когато е бил суфит, преди да бъде съблазнен от предложените от Ибн-Тарик власт и богатство.

Заедно можеха да надвият дори могъщо същество като Ариман. Всеки даваше от себе си личната си вяра и знанието, че „тук“ и „сега“ принадлежат на тях, а не на Ариман. Решаващият фактор бе времето. Колкото по-дълго продължаваше битката, толкова по-вероятно бе най-слабите да се пречупят, а веригата да се разкъса. Всичко бе въпрос на време.

— По-бързо!

Джим изрече думата, без да се замисля, но другите го чуха и се постараха. Километричните стъпки над пейзажа не се ускоряваха, но ставаха все по-дълги. Колкото повече приближаваха Ариман, толкова по-страховито се извисяваше той. Вече закриваше четвърт от небето отпред и сякаш не само им противостоеше, но и се извисяваше над тях и ги обгръщаше.

Джим и спътниците му бяха обзети от подобие на колективна ярост, от някакъв берсеркски бяс. Съзнанието и всяка логична мисъл бяха оставени на заден план. Стиснали ръце, те се интересуваха само от стоящия насреща Ариман, а умът на всеки един се бе обединил в отбора на единната бойна мисъл и на намерението да се справят на всяка цена. Индивидуалността беше изчезнала, претопена в единството на стремежа.

Намираха се съвсем близо до демона. Независимо дали от самото начало не са били особено далеч или пък наистина бяха крачили с гигантски дълги стъпки. Фактът беше неоспорим — оставаше им още съвсем малко. Точно сега, на финала, Хасан Ад-Димри се сгърчи и почти падна, но Ибн-Тарик го държеше здраво за ръката и за миг сякаш останалите го влачеха.

— Такава е Божията заповед — каза Ибн-Тарик, поглеждайки Хасан в очите. Той отново се изправи и отвърна със светнало лице:

— Да! Бог иска така! — и закрачи уверено.

— Той отстъпва, милорд! — извика изведнъж Хоб с висок тънък триумфиращ глас.

Джим се огледа. Наистина — небето бе станало тъмносиньо с настъпването на нощта. Виждаха се звезди. Една по една тези светли точки се скриваха за малко от Ариман, като че ли демонът отстъпваше. Хоб първи го бе забелязал.