Гордън Диксън - Драконът и джинът

Вече шест денонощия вятърът духаше постоянно и силно от северозапад. Беше толкова студено, че слугите се скупчваха около огъня в спалните си, навлечени с всичките си зимни дрехи и слушаха воя на виелицата, който според тях вещаеше близък апокалипсис. Вихрушката натрупа дълбоки преспи около крепостната стена и дори пред входа на замъка, и се наложи няколко човека да се спуснат с въжета от бойниците, за да изринат снега и да отворят портата.

Най-сетне вятърът спря, небето се проясни и през този ден времето беше тихо, но страшно студено. После започна отново да духа, но този път от югоизток и то по-силно от преди, а на втория ден от подновяването на бурята пред портата на Малънконтри се появи сър Брайън Невил-Смит.

Ковачът и един от стражите преведоха рицаря през двора до предверието на Голямата зала и криво-ляво му помогнаха да слезе от коня и да изтупа леда, наслоил се плътно по плаща и доспехите му. Войникът отведе животното в топлата конюшня, а ковачът, който явно беше с по-висок ранг от обикновените стражи, влезе заедно с Брайън, за да съобщи за пристигането му.

За голямо съжаление на ковача, той не успя да представи госта. Щом влязоха в Залата, видяха лейди Анджела Екерт, съпруга на сър Джеймс Екерт, господар на замъка Малънконтри и на всички прилежащи земи, която тъкмо обядваше. Тя веднага позна посетителя и го поздрави.

— Брайън! — извика Анджи от другия край на залата. — Откъде идваш?

— Отвън — отговори Брайън, който в повечето случаи разсъждаваше твърде буквално.

Той се приближи до главната маса, която стоеше на висока платформа и бе обърната към две други дълги маси, разположени под прав ъгъл срещу вратата. Обикновено тук седяха сътрапезниците с по-ниско обществено положение, но в момента масите бяха празни. Анджи обядваше сама, но бе заела съответстващото на ранга й място.

— Разбира се — каза Анджи, понижавайки глас, щом Брайън се доближи до нея, — но откъде си тръгнал?

— От вкъщи, от замъка Смит — отвърна Брайън с лека нотка на раздразнение в гласа. Откъде другаде можеше да идва в този студен януарски ден, и то след тежка зимна буря?

След миг обаче раздразнението му изчезна, защото видя храната и питието, поставени пред Анджи. Времето, което Анджела (пренесена принудително преди около три години заедно със съпруга си Джим от двадесети в четиринадесети век) смяташе за обедно, за Брайън си беше време за вечеря. Това представляваше основното му ядене за деня, а днес Брайън не бе хапвал нищо, след като бе закусил призори.

— Заповядай, седни! Веднага ще ти сервират храна и вино — покани го Анджи. — Сигурно си измръзнал до кости.

— Така си е — отговори Брайън със светнали очи. Въпреки че бе очаквал поканата, тя много го зарадва.

Слугите вече му приготвяха място в единия край на масата, така че да седне с профила си към Анджи. Самата тя седеше в същия край на масата, откъм дългата й страна. След като Брайън се настани, един прислужник дойде от сервизното помещение с димяща глинена кана, от която наля някаква топла течност в големия четвъртит метален бокал пред рицаря.

— О, това е греяно вино! — радостно възкликна Брайън и отпи няколко големи глътки от бокала, за да се увери, че носът му не се е заблудил. После постави чашата обратно върху масата и се усмихна добродушно на Анджи. Друг слуга сложи пред него съд с печено месо, дървена чиния и голяма дебела филия ръжен хляб. Брайън кимна одобрително, взе внимателно най-едрото парче месо и после старателно изтри пръстите си в кърпата до чинията.

— Мислех, че когато сте сама, се храните горе — каза Брайън, преглъщайки.

— Преди правех така — отговори Анджи, — но се оказа, че тук е по-подходящо място за хранене.

Погледите им се срещнаха и този път, по изключение, двамата напълно споделяха едно и също мнение.

Причината беше в слугите. Анджи, разбира се, предпочиташе да се храни в помещението на върха на кулата, където всъщност бяха покоите на господаря и господарката на Малънконтри. Това беше топло и удобно място, с добре уплътнени прозорци от истинско стъкло и с подово отопление, което бе инсталирано от Джим. На практика той бе възстановил един вид хипокауст, използван от ранните римски завоеватели в Британия и напълно забравен през Средновековието. Системата се състоеше от два каменни пода с разстояние между тях, в което циркулираше въздух, затоплен от постоянни огньове, поддържани в огнища намиращи се извън стаята.