Гордън Диксън: Драконът и джинът

В самите покои също имаше огнище, което служеше главно за украса, но се ползваше и за отопление в много лошо време. Голямата зала, разбира се, също бе оборудвана със собствени места за палене на огън. Огнищата бяха три, при това огромни. Едното се намираше зад главната маса, точно зад гърба на Анджи, а другите две бяха разположени по средата на дългите стени на залата. Тъй като сега Анджи бе тук, и в трите огнища гореше силен огън, но въпреки това помещението си оставаше студено.

И все пак, въпреки предпочитанията им, на Джим и Анджи се налагаше поне на обяд да се хранят тук. Никой слуга не би дошъл да ги моли на колене да обядват и вечерят тържествено в Голямата зала, но бяха направени някои косвени намеци относно удобното разположение на сервизното помещение близо до главната маса и факта, че храната можеше да се сервира, докато е още гореща.

Никой не бе протестирал официално, но все пак съществуваха неписани правила за това, което могат да правят господарят и господарката — дори когато господарят е прочут рицар и могъщ магьосник. Слугите биха се подчинили на всякаква заповед, войниците биха се сражавали до смърт за феодалните си господари, но нито слугите, нито войниците, нито наемните работници, нито крепостните, нито който и да било друг в имението би се опълчил срещу обичая. Когато обичаите повеляват, всички се подчиняват, дори самият крал.

И така, при всеобщото неизказано, но съвсем ясно доловимо отношение сред обитателите на Малънконтри, накрая все пак традициите се наложиха над Анджи и Джим. Предполагаше се, че господарят и господарката на подобен замък трябва поне да обядват по съответен начин и на съответното място. Такова бе и предназначението на Голямата зала. Носейки храната от външната кухня до сервизното помещение, слугите можеше и да замръзнат, но това нямаше никакво значение. Нещата трябваше да се правят по определения начин и това важеше и за замъка Малънконтри.

— Къде е Джеймс? — попита Брайън, след като вече бе погълнал достатъчно месо и вино, за да поуспокои къркорещия си стомах.

— Скоро ще се прибере — отвърна Анджи. — Сега е някъде там — и тя посочи с пръст нагоре.

— А, да — кимна Брайън.

За някой непознат, жестът на Анджи би се сторил непонятен или пък би означавал, че съпругът й е напуснал земния живот, но Брайън веднага разбра смисъла му.

— Джим реши, че трябва да хвърли един поглед на хората в земите извън замъка — продължи Анджи — и да се увери, че всички те са добре след бурята.

Брайън кимна с пълна уста, после преглътна и каза:

— В такъв случай, с ваше разрешение, милейди, бих искал да го изчакам да се върне. Искам да съобщя и на двама ви едновременно добрите новини, които нося. Ще ми простите ли, ако сега не говоря за това?

— Разбира се — отговори Анджи.

Въпреки учтивия въпрос в края на малката реч на Брайън, Анджи разбра, че той нямаше никакво намерение да говори, преди съпругът й да се прибере. Това беше своеобразно предупреждение за нея. Щом Брайън искаше да говори и с двамата едновременно, значи щеше да иска нещо от Джим. Опитът бе научил Анджи в такива случаи да се готви за сериозен отпор. Предупреденият винаги бе по-малко уязвим.

— Джим ще се върне скоро — каза тя.

По същото време Джим летеше над югоизточния край на земите, които владееше в качеството си на барон на Малънконтри. Теренът се състоеше предимно от ливади и обширни обработваеми площи. Джим оглеждаше пейзажа под себе си и търсеше неколцината наемни работници и фермери, които живееха на изолирани места, далеч от замъка. Искаше да провери дали някой от тях не се нуждае от помощ след бурята.

Доставяше му огромно удоволствие да се носи във въздуха. За негово учудване, тази радост изчезваше бързо след смяната на драконовото тяло с човешко, но се появяваше още по-силна, когато отново разпереше криле. Беше много по-приятно от летенето с малък самолет, за чието управление Джим бе взел няколко урока в родния си двадесети век, и дори от реенето с безмоторен самолет, на какъвто се бе возил два пъти. В сегашния случай полетът се получаваше съвсем естествено. Джим знаеше, че е съвсем сам с въздушните течения. Изпълваше го триумфално чувство за свобода и власт.

Голямото драконово тяло имаше много повече подкожни мазнини от човешкото и в него Джим не се притесняваше от студа. Жегата бе нещо съвсем друго.

Когато веднъж преди две години се опита да се разходи като дракон из Средна Франция през лятото, едва не се разтопи жив. Сега допирът на студения въздух му беше приятен.