Гордън Диксън: Драконът и джинът

— О, не, моля ви, милорд, не си правете труда — запротестира Тебитс.

— Не, Тебитс — каза Джим, строго с властен глас — отивам да донеса клона.

— Простете, милорд! Много съжалявам! Моля за милост!

— Веднага се връщам — каза Джим, обърна се и с гръмотевичен плясък на крилете си прелетя късото разстояние до споменатата горичка. Той се постара да се приземи далеч извън полезрението на вдовицата. Наблизо не бе видял паднали клони и нямаше никакво намерение да си губи времето в търсенето им под снега. Той хвана един петнадесетфутов дъбов клон и просто го отчупи от замръзналия ствол. Поразмисли малко, после намери друг също толкова дебел и дълъг клон и отчупи и него. Държейки двете дървета за краищата им, така че да не пречат на полета му, Джим подскочи във въздуха, размаха криле и отново се приземи пред колибата.

— Ето! — извика бодро Джим и изведнъж забеляза как тя се взира някак подозрително в клоните и в краищата им, които са ги свързвали с дървото.

— Да видим — продължи Джим, — имате ли брадва, с която да насечем дървата?

— Уви, милорд — отговори Тебитс, — боя се, че съм я изгубила.

„Старицата сигурно никога не бе притежавала подобна вещ“, помисли си Джим. Желязото беше скъпо. Трябваше да се погрижи в най-скоро време да я снабди с някакво сечиво за разсичане на големите и дебели клони.

— Разбирам — каза Джим. — В такъв случай…

Той вдигна единият от двата замръзнали клона, които бе донесъл и започна да го чупи с лекота, осигурявана му от драконовите лапи. Раздроби дебелата част на дървото, а също и по-малките странични клонки, които също щяха да горят добре в огнището. След като начупи клоните на по-малки, подходящи за горене парчета, постави в ръцете на Тебитс толкова от тях, колкото можеше да носи. Въпреки няколкото ката дрехи, сковаващи движенията й, тя ги сграбчи с очевидна благодарност.

— Ще кажа на Дик Форестър по-късно да прати тук някого с малко дърва от замъка — каза Джим, след като приключи с клоните. — Имате ли кремък и огниво? Ще можете ли да запалите огъня?

— Да, милорд, благодаря ви — отвърна Тебитс. — Винаги сте толкова мил и внимателен, дори към една безполезна стара жена, като мен!

— Нали и аз някой ден ще остарея. Бог да ви благослови, Тебитс.

— И вас също, милорд.

Джим се издигна във въздуха, съпровождан от плясъка на крилете си. Усети задоволство, че поне веднъж е успял пръв да благослови някого от хората си. Набра височина и отново се отправи към замъка.

Докато летеше, нещо интересно привлече погледа му. Нещо, което въобще не беше на негова територия. Телескопичното му драконово зрение го информира, че в малкото съседно имение, собственикът му сър Хъбърт Уитби размахваше ръце, крещеше нещо неразбираемо и ръководеше няколко от слугите си, които явно се опитваха да разрешат някакъв проблем.

Сър Хъбърт не беше от най-добрите съседи. По-скоро беше от най-лошите. Но все пак, помисли си Джим, сър Хъбърт не бе наистина зъл, опасен, нечестен или крадлив — все неща, характерни за лошите съседи в Англия през четиринадесети век. Раздразнението му обаче никога не изчезваше, винаги беше ядосан за нещо, инатеше се до последно и по всеки повод се оплакваше надълго и нашироко.

За миг Джим се изкуши просто да продължи своя път и да забрави какво е видял. Но после съвестта му, съчетана със силното социално чувство за дълг към съседите, което съществуваше по онова време, го спря и той се понесе в посока към сър Хъбърт и неговия проблем.

Докато се приближаваше, яхнал съответния въздушен поток, Джим огледа добре ситуацията долу. Една от кравите на сър Хъбърт очевидно бе паднала в пълна със сняг яма или малка падина и рицарят напразно се опитваше да я измъкне оттам с помощта на четирима от хората си.

Лошото бе, че кравата никак не можеше да ги подпомогне — или не разбираше как точно би могла да го направи — а и тежеше доста, така че четиримата мъже не успяваха да я повдигнат или изтеглят. Сър Хъбърт вдигаше толкова много шум, че никой от хората му не забеляза приближаващия се Джим, докато той не се приземи сред тях със същия плясък, с който бе кацнал пред дома на вдовицата Тебитс. Всички се обърнаха и няколко секунди просто го гледаха втренчено.

— Дракон! — изрева сър Хъбърт и изтегли меча си от ножницата. Беше силно пребледнял, но стискаше здраво оръжието. Въпреки всичките си недостатъци, сър Хъбърт не беше страхливец. В четиринадесети век никой страхливец не доживяваше до зряла възраст, независимо към кое обществено съсловие принадлежеше.