Гордън Диксън - Драконът и джинът

Чувстваше се изпълнен с живот чак до самия ръб на огромните си криле, които се простираха на внушителна дължина от двете му страни и осигуряваха на огромното тяло възможност да се издига свободно във въздуха. Всъщност Джим не летеше, а планираше, което правеха и всички едри птици. Придвижването във въздуха чрез махане с криле изразходваше огромно количество енергия. Но след като веднъж бе набрал достатъчно височина, Джим можеше с внимателно насочване на крилете да улавя въздушните потоци и течения. По същия начин корабите обръщаха надлъжното и правоъгълното платно, така че вятърът да ги тласка напред по водната повърхност.

Нагласяването на крилата се извършваше инстинктивно от самото тяло, но Джим оценяваше много високо тази способност, сякаш бе придобито умение. Това го караше да се чувства пълен господар на въздушните си владения.

Вече бе огледал почти всичките си земи и беше дошло време да се връща в замъка, за да не закъснее за обяд. Започна голям завой надясно, с който щеше да се отправи към дома, но точно тогава съзря иглуто от глина и клони, в което живееше вдовицата Тебитс.

„Иглу“ не беше точната дума, но Джим не можеше да измисли друго подходящо архитектурно наименование. Постройката беше изградена от преплетени клони, измазани плътно с глина. Колибата нямаше истински покрив или, по-точно казано, покривът се бе слял със стените и така се получаваше приблизително формата на иглу. В средата на този импровизиран таван имаше дупка, разположена точно над пълно с пясък огнище, в което вдовицата палеше огън за готвене и отопление.

Сега над покрива не се виждаше никакъв дим. Нещо повече — дупката беше затворена отвътре.

Джим описа кръг във въздуха и се приземи шумно пред вратата, която югоизточният вятър бе почистил от навятия сняг. Звукът от стъпването му на земята очевидно вдигна на крак обитателката на колибата. Отвътре се чу кратко трополене, после вратата се открехна и вдовицата излезе навън, омотана в толкова много дрехи, одеяла и всевъзможни парцали, че приличаше на раздърпана плюшена играчка.

Вдовицата веднага разпозна Джим и нададе задължителния кратък писък, за който хората от Малънконтри бяха решили, че е най-подходящия начин да приветстват господаря си в драконовия му образ. После тя се опита да се поклони, което се оказа грешка, предвид множеството катове дрехи върху нея. Вдовицата не успя с поклона, но почти успя да се прекатури през глава. Джим понечи да се пресегне и да я подпре, но се спря навреме. Тя никога нямаше да си прости, че заради нея на господаря й се бе наложило да прави подобно нещо. За щастие, рамката на вратата предотврати истинското изтърколване и вдовицата се изправи отново на крака.

— Милорд! — възкликна тя.

Изпод пластовете дрехи от кръглото й мило старческо лице в Джим се взираха две проницателни тъмни очи.

— Как сте, Тебитс? — попита той.

Вдовицата имаше и първо име, но никой в имението не си спомняше какво бе то.

— Забелязах, че от покрива на твоята колиба не излиза дим — продължи Джим.

— Така е, милорд — отвърна вдовицата — Благодаря за вашето внимание милорд. Много мило от ваша страна, че разговаряте с мен. Безкрайно съм ви благодарна, милорд. Няма дим, защото огънят изгасна.

— Да не би огнището да не е в ред? — попита Джим, стараейки се да подхожда максимално тактично.

— Не, милорд. Благодаря ви, милорд.

— Тогава защо е изгаснал огънят?

— Ако разрешите, и последните въглени изтляха.

Джим въздъхна мислено. Чувстваше се като човек, попаднал в тъмна стая с халка отрупана с ключове, измежду които се мъчи да открие точния ключ, с който да отвори вратата пред себе си. Всичките му поданици изпитваха ужас от откритото оплакване. Те намираха обиколни начини, по които да съобщят исканията си към своя господар и винаги се преструваха, че напълно владеят положението и съвсем не се нуждаят от помощ… но в момента, ако той случайно забележи, точно сега малко подкрепа не би била излишна…

— Да не би по време на бурята да са ви свършили дървата за горене? — отново попита Джим.

— Ами… мисля… че да — отговори вдовицата Тебитс. — Напоследък съм много разсеяна, милорд.

— Не се притеснявайте — успокои я Джим. Той не можеше да си представи, как на нейната възраст тя бе оцеляла през последните няколко дни в неотоплената колиба благодарение единствено на няколкото ката дрехи.

— В близката горичка видях паднал клон, който може да ви бъде от полза. Сега ще отида да ви го донеса.