Гордън Диксън: Драконът и джинът

— Да, милейди — отвърна слугата и последва хобгоблините.

Тъй като никой не бе ял скоро, всички около масата приветстваха с благодарност пристигането на храната. Още повече се зарадваха обаче на намаляването на напрежението по време на храненето. Постепенно дори сър Джефри и сър Ренел се отпуснаха дотолкова, че да участват в почти забравените от тях светски разговори. Впрочем, те разговаряха единствено помежду си.

На другия край на масата Брайън възвърна обичайната си жизненост с помощта на виното и храната. Поведе разговор, който много приличаше на обичайното бъбрене с Джим, Анджи и Джеронд. Въпреки това обаче, дори и у него се наблюдаваше известно стеснение.

Отношението на Джеронд към баща й не се бе променило, нито смекчило. Околните осъзнаваха това и се чувстваха малко неловко, въпреки че всички се преструваха, че не е така. Етикетът на епохата задължаваше Джеронд, когато говори с баща си, да се обръща към него с подобаващо уважение, сякаш никога не е отсъствал и винаги ще си остане лорд на този замък.

Сър Джефри отвръщаше по същия начин, но на всички бе ясно, че той с радост би зарязал учтивостта в замяна на една дума от страна на Джеронд, с която тя да покаже, че обидата и гневът й са понамалели и че тя може би ще му прости всички онези неща, за които го обвиняваше.

Джим знаеше, че няма нищо по-лошо от „учтивата“ вечеря, където всеки избягва темата, която се върти в умовете на всички присъстващи. Почувства се толкова неловко заради лошите отношения между бащата и дъщерята, колкото и когато видя как двете духчета стоят самички и забравени на пода. Вечерята би се превърнала във весело тържество, ако не беше скарването между Джеронд и сър Джефри. Но то съществуваше, седеше като призрак край масата и принуждаваше всички да се държат строго официално, без да празнуват истински. Джим усети, че го е яд на Анджи, на Брайън и на самата Джеронд, че по-рано не са му казали за търканията между баща и дъщеря. Може би Анджи и Брайън също не са знаели, но това беше малко вероятно. Прекалено близки бяха с Джеронд.

Джим виждаше, че всички са някак нещастни и след като заситиха глада и жаждата си, и храната и виното вече не представляваха такъв непосредствен интерес, разговорите от двете страни на масата постепенно започнаха да замират.

— Сигурно сте уморени? — каза Джеронд на Джим и Анджи. — Можете да пренощувате тук… — тя хвърли кос поглед към сър Джефри, — разбира се, с позволението на баща ми.

— О, да, разбира се, разбира се — бързо кимна сър Джефри. — Моля ви, милейди, останете. Почти нямах възможност да поговоря с двама ви и да ви благодаря. За мен ще е удоволствие да ми гостувате. Вярвам, че и Джеронд мисли така.

Анджи многозначително погледна Джим. Според етикета, на него се падаше да обяви дали ще останат или не. Анджи му подаваше ясен знак, че според нея не е редно да се заседяват тук. Джим предполагаше, че Анджи е забелязала как самата Джеронд, въпреки че ги покани, желаеше час по скоро гостите да си тръгнат и тя да престане да бъде домакиня, а просто да бъде себе си със своя баща и прислугата си.

— Изкушаваш ни, Джеронд — отговори Джим, — но аз и Анджи трябва да се връщаме в Малънконтри. Нали знаеш, домът зове. Освен това, слугите ни, макар и да са добре обучени, не могат да се сравняват с вашите. Прекалено дълго ги оставихме сами и може да се случи някоя неприятност. Винаги трябва да ги наглеждаме. Разбираш ме, нали?

— Да, знам какви ги вършат слугите — кимна Джеронд. — Ще се радвам да ми гостувате, но няма да ви насилвам.

Тя се обърна към сър Ренел.

— Сър, добре дошъл сте да останете тук, като наш гост, докато решите къде ще отидете…

— Джеронд — бързо се намеси Анджи, — аз и Джим се надявахме да поканим сър Ренел у дома. С радост ще го вземем с нас още сега. След както се устрои, може би ще иска да дойде на гости на теб и сър Джефри. Ти ще се чувстваш задължена да му обърнеш внимание, но аз знам, че ще си заета с подготовката на сватбата си.

Колкото и да е бил безучастен сър Ренел към отношенията и чувствата на околните като млад, тази резервираност се бе изпарила по време на робството. Той се обърна към Джеронд с искрен тон и очевидно с облекчение от освобождаването от формалностите:

— Милейди, с радост бих останал тук с вас и сър Джефри, но също така се надявах да погостувам и на сър Джеймс и съпругата му. Изключително ме заинтересува разказът на сър Джефри за Драконовия рицар. А и така няма да съм ви в тежест. Вие си имате много други грижи.