Гордън Диксън: Драконът и джинът

Всъщност идеята бе съвсем разумна, тъй като повечето замъци бяха влажни и студени през по-голямата част от годината. Джим се огледа и въздъхна доволно. „Няма друго място, като у дома“, помисли си той.

— Отивам да видя Робърт — каза Анджи и излезе от стаята в посока стаята на Робърт. Върна се след минута.

— Миличкият, заспал е.

След като се опомни от приятното опиянение на домашната обстановка, Джим по навик понечи да добави малко дърва към огъня, но Анджи го спря навреме.

— А, да — кимна Джим, спомняйки си, че слугите след минута ще се погрижат за огъня.

Викът на постовия от кулата сигурно бе отекнал из целия замък. Несъмнено вече всички знаеха новината, че господарят и господарката на замъка са се върнали. Слугите щяха много да се разстроят, ако научеха, че на Джим му се е наложило да подклажда огъня със собствените си ръце. Всъщност, Джим тъкмо успя да свали ризницата, в която бе прекарал последните няколко седмици, а пък Анджи — да съблече пътния си плащ и на вратата се почука. Джим и Анджи току-що се бяха настанили в удобните столове поръчани специално за спалнята.

Вратата се отвори без покана и в стаята влязоха няколко слуги, един, от които разпали огъня, вторият подреди стаята, а третият (който бе жена) внесе поднос с вино и сладкиши.

— Сложи го на масата, Бет — каза Джим. Все още бе сит от вечерята в Малвърн и нищо не му се ядеше. Подозираше, че и при Анджи е същото, но ако върнат храната и виното, слугите щяха да се обидят.

— Да, милорд — отвърна Бет, жена на около тридесет години. Устните й бяха присвити и не погледна Джим, докато говореше.

Останалите изпълниха задачите си и заизлизаха от стаята с порой сковани фрази, като „С ваше разрешение, милорд!“ и „Извинете за безпокойството, милейди!“. Държаха се странно също като стража на кулата.

Когато вратата се затвори, Джим погледна Анджи:

— Забеляза ли, че нещо не е наред? Всички се държат много особено, изключително внимателни са. Тук се крие нещо.

— Да, но какво е то? — попита Анджи.

— Ако това е техният начин да ни приветстват за добре дошли, надявам се скоро да го преодолеят. Дали пък не ги е разстроило това, че и двамата бяхме заминали?

— Не мисля, че това би ги разстроило чак… — Анджи бе прекъсната от ново почукване на вратата.

— Какво има? — извика Джим.

— Извинете, милорд — чу се високият глас на един слуга. — Джон Стюард е тук и иска да говори с вас, ако Ваша светлост разреши.

— Нека влезе! — отвърна Джим и се обърна към Анджи. — Каквото и да става тук, ще успеем да го научим от Джон.

Вратата се отвори и Джон Стюард влезе в стаята. Когато се настаниха в Малънконтри, го завариха тук заедно с готвача и почти всички останали слуги. Беше висок кокалест четиридесетгодишен мъж със строго лице.

Беше изпълнявал длъжността иконом при последните трима собственици на замъка и бе горд, че повечето му зъби са непокътнати, въпреки че два от предните липсваха. Усмихваше се рядко, било за да скрие празнината от зъбите си или просто защото смяташе, че неоспоримата му власт изисква да бъде сериозен. Все още черната му коса бе пригладена назад и дори вътре в замъка Джон винаги носеше шапка с формата на самун и старата роба на предишния лорд, която някога е била тъмносиня на цвят. Раменете му бяха достатъчно широки, а телосложението — достатъчно здраво и подхождаха повече на добър войник, отколкото на иконом. Разбира се, от сегашния си пост Джон ръководеше всички стражи, освен оръженосеца.

— Надявам се, че не се натрапвам, милорд, милейди — каза икономът, след като вратата зад него се затвори. Стоеше на около осем фута от Джим и Анджи, изправен като стълб и леко намръщен, като учител пред двама ученика.

— Съвсем не, Джон — усмихна се Джим. — Ние сме много щастливи да се приберем у дома и да видим всички отново. Как вървяха нещата тук? Милейди отсъства по-малко от мен, така че едва ли има кой знае какво за разказване.

Джон Стюард го погледна за миг с безизразно лице и каза с равен тон:

— Да, милорд. Щом Ваша светлост желае така.

— Да желая ли? Какво общо имат тук желанията ми?

— Аз съм изцяло на вашите услуги, милорд — продължи икономът със същия глас. В последствие на Джим му хрумна, че магията, с която напоследък се занимаваха той, Анджи и останалите, може би дава странични ефекти, и рефлектира върху прислугата в замъка.

— Да не би да е настъпила някаква промяна? — попита той.

— Не бих казал, милорд — каза Джон.

У Джим изведнъж се надигна подозрението, че се е случило нещо ужасно. Още горе, на върха на кулата, усети, че нещо не е наред. Радостта му бързо се изпари. Достатъчно добре познаваше иконома си, за да разбере по тона му, че последният отговор съдържа всички неизказани неща.