Гордън Диксън: Драконът и джинът

— Не, но аз усетих, че те няма. Твоето „аз“ бе изчезнало. За теб не е траело повече от миг, нали? Какво трябваше да направиш, за да получиш жезъла?

— Изкачих една планина. Беше…

Джим се обърна към Анджи, обзет от желание да й разкаже всичко, но не бе в състояние да го стори. Накрая каза:

— Мисля, че сега няма да мога да ти разкажа. Нужно ми е малко време, за да мога да погледна случилото се отстрани и да го обмисля. Тогава ще ти разкажа всичко.

— Но съм права, нали? Изминал си дълъг път, като Каролинус.

Джим кимна. Поседяха мълчаливо и гледаха как над огъня се пръскат още искри.

— Всичко е част от цялото — обади се Джим, все още загледан в огнището. — Също както странното поведение на слугите. И аз, и ти знаем, че не биха се държали така с лорд или лейди, които са родени и израснали в четиринадесети век. Обличаме се като тях, говорим като тях, държим се като тях, но сме различни и хората, които живеят с нас, го усещат.

Той погледна Анджи и се намръщи.

— Спомняш ли си, че поискахме да останем в тази епоха, защото ни харесваше. Не искахме да променяме нищо в нея, но всъщност правим точно това. Никога не съм възнамерявал да ставам магьосник, но вече съм такъв, независимо дали ми харесва или не и си служа с магията. Обаче я обръщам по маниера на двадесети век, използвам похвати от двадесети век, така както прехвърляме върху хората от замъка, живеещи с нас, нашите характери, които са също от двадесети век.

Джим замълча, но Анджи не каза нищо. Той си помисли, че всъщност няма какво да му отговори.

— Нито аз, нито те могат да го спрат, но то се случва. Аз съм като добавка в маслото, за да върви по-плавно двигателя. Обаче щом ме поставиш вътре, машината тръгва по различен начин. Мисля, че знам какво тревожи прислугата — възмущават се от това, че сме ги изоставили.

— Не мисля така — отвърна Анджи.

— Или е това, или е нещо подобно. Присъствието ни тук им осигурява много неща. Най-малкото, могат да се похвалят, че техния лорд е магьосник. Ние сме най-благите и сговорчиви феодали, които, която и да е прислуга в замък от четиринадесети век е имала. Могат да ни въртят на малкия си пръст и го правят постоянно. Сега ни дават да разберем, че друг път не бива да заминаваме, без първо да се посъветваме с тях и да получим разрешението им.

— Джим…

— Не, не греша. Начинът, по който ги караме да се чувстват с неща, като хипокауста, който топли стаята отдолу или пък с онези мои хитроумни изобретения и подобрения из замъка, не е по вкуса им. Всичко това никак не им се нрави и са прави. Светът си е техен и ние не бива да го объркваме. Мисля, че тайно ни мразят. Навярно никога няма да го признаят и пред самите себе си, но се чувстват точно така. И започват да проявяват чувствата си. Ще видиш, че точно това се крие зад новото им поведение.

Джим замълча, а Анджи дълго го гледа. Накрая каза нежно:

— Наистина си преодолял големи трудности, за да получиш жезъла, но мисля, че…

На вратата се почука.

— По дяволите, кой ли пък е сега? — изръмжа Джим.

— Влез! — извика Анджи.

Появи се отново Джон Стюард и внимателно и тихо затвори вратата след себе си.

— Милорд — заговори той с официален тон. — Госпожа Плизет от кухнята е тук и иска да ви се извини за разлятото вино.

— Милорд ще я приеме. — Анджи изпревари отговора на Джим.

— Да, милейди — отвърна Джон, излезе и затвори вратата. След малко се върна с Гуинет Плизет, която плачеше и кършеше ръце. Тя се втурна направо към Джим и понечи да коленичи пред него.

— Изправи се! — строго нареди Джим.

Гуинет Плизет се изправи с мъка и занарежда на пресекулки:

— Милорд, вината беше изцяло моя и аз си признавам сама. Каквото и да реши Ваша светлост ще е справедливо наказание. Все пак в името на всичките тези години, през които съм тук може ли да ви помоля за извинение?

Джим изобщо не бе в настроение да слуша подобни излияния.

— Всичко е наред, госпожо Плизет — каза той с все още остър тон. — Това е всичко. Ще забравим за случката. Свободна сте да си вървите.

— Почакай малко! — извика Анджи. Преди по-малко от месец, част от покоите бяха обособени в стая за Робърт, а останалото голямо пространство бе разделено на две по-малки стаи. Имаха предостатъчно място — целия етаж на кулата. Сега имаха дневна и спалня с отделни огнища. Анджи посочи вратата на спалнята. — Гуинет, влез там и ме почакай. Ще дойда след минута. Джон, свободен си да си вървиш.

— Да, милейди. — Джон излезе и затвори вратата. Анджи отново стана от стола си и каза: