Гордън Диксън - Драконът и джинът

— Не мисля, че… — започна той.

— Кажи й — повтори Джим. — Не разбираш ли, че ако не назовеш проклятието, Джеронд няма да разбере и да ти прости.

Сър Джефри пое дълбоко дъх, изправи рамене и отново погледна Джеронд.

— Не исках да ти причинявам това, дъще. Проклятието беше проказа.

— Проказа!? — Брайън и сър Ренел възкликнаха едновременно. Джеронд не каза нищо, но силно пребледня.

Както Брайън бе казал на Байджу, в Англия прокажените не бяха прогонвани в пустинята от разгневени тълпи, въоръжени с пръчки, но със сигурност бяха низвергнати не само от обществото, но и от дома си. Бяха обречени на скиталчество и просия и трябваше да звънят със звънец, за да предупреждават за приближаването си. Проказата всяваше ужас не само в Англия, но и в Близкия изток през цялото Средновековие.

— Затова сър Джефри не искаше да се върне у дома — добави Джим.

Джеронд погледна Джим, после баща си и издаде някакъв странен задавен звук. После изведнъж избухна в плач, обърна се и затича надолу по подиума, през вратата на залата и нагоре по стълбите, водещи към спалните.

Останалите в залата стояха в мълчание. Анджи заговори първа и гласът й отекна в стените.

— Сър Джефри, мисля, че отношенията между вас и дъщеря ви сега започват да се подобряват, но ще отнеме време и вие трябва да докажете, че сте се променили.

Отново настана тишина, в която се чу гласът на сър Джефри.

— Ще успеем с Божията помощ!

Джим и Анджи се носеха рамо до рамо върху въздушния поток в посока Малънконтри.

— Дали сър Ренел наистина искаше да остане в Малвърн? — попита Анджи.

Джим кимна и изведнъж осъзна колко смешен е този жест, изпълнен от драконово тяло.

— Да. Сър Ренел на практика е странник тук, а и положението се промени значително след нашата покана да дойде у дома. Все пак сър Джефри е единствения човек тук, с когото се познава. Очевидно са били близки приятели. Добре ще е, ако наоколо има приятел, особено когато атмосферата в Малвърн стане по-сърдечна.

— Надявам се това да стане. Не, това ще стане. Нещата в Малвърн ще се подобрят — убедено заяви Анджи, докато сменяха въздушните течения.

— И аз съм сигурен в това — каза Джим и наистина си го мислеше.

Беше щастлив, а знаеше, че и Анджи е щастлива. Радваха се, че се връщат у дома. Радваха се на това, че ще бъдат сами там, с изключение на Робърт и прислугата. Радваха се, че взаимоотношенията между приятелите им се затопляха. Като че ли двамата с Анджи съпреживяваха помирението на Джеронд с баща й.

Джим потрепери, когато си спомни за шока, който изживя Джеронд. Беше разбрала, че баща й е бил готов сам да се разболее от проказа, но не и да допусне болестта да докосне дъщеря му. Години тя бе имала съвсем друго мнение за него. Сега обаче се разбираше истината. На Джим и Анджи никога не им се бе случвало подобно нещо. Светът им се виждаше чудесен. В драконовите тела беше топло, летяха заедно във въздуха и на Джим му се стори, че слънцето свети с особен блясък.

Небето беше почти безоблачно. Присъствието на зимата все още си личеше по здраво стиснатите пъпки на дърветата, които все още не се осмеляваха да се разтворят по клоните. По земята, между продрания килим от полуизгнили листа, се виждаха мокри петна, останали след разтопяването на последния сняг. Целият свят като че ли с нетърпение чакаше пролетта и лятото. Птиците пееха с пълен глас и навсякъде се носеше уханието на ранна пролет, което Джим вдъхна с драконовите си ноздри с огромно удоволствие.

Радваше се, че сър Ренел в края на краищата ще остане в Малвърн. Все пак той се съгласи, едва след като всички го убедиха, че няма да обиди никого, като остане у сър Джефри. Ако Джеронд присъстваше, щеше да се присъедини към всеобщото мнение.

Щом щяха да се връщат в къщи сами, Джим и Анджи предпочетоха, вместо да яздят, да се превърнат в дракони и да отлетят.

— Аз наистина се радвам, че се прибирам у дома — каза Джим.

— Аз също — отвърна Анджи. — Надявам се всичко да е било наред и Робърт да е добре.

— Убеден съм, че е така — усмихна се Джим и след минута се приземиха на върха на кулата. Щом ги видя, войникът, който бе на пост, нададе доста изненадан вик, но щом отново приеха човешки облик с дрехи и всички прилежащи атрибути, лицето на постовия отново стана невъзмутимо.

— Върнахме се, Харолд — каза Джим.

— Да, милорд — отговори войникът със сериозно изражение.

— Какво посрещане! — измърмори Джим, но така, че само Анджи да го чуе и се усмихна широко, щом загърбиха стража. Слязоха по стълбите към спалнята. Никой не дежуреше на вратата. В огнището вътре гореше съвсем тих огън, достатъчен да „проветри дрехите“. Слугите дълбоко вярваха, че ако дрехите се съхраняват в стая без запален огън, през нощта ще се овлажнят и ще плесенясат.