Гордън Диксън: Драконът и джинът

— Уви — кимна Джеронд. — Не мога да отрека, че ще съм много заета. — Тя отново хвърли поглед към баща си. — И ще имам доста задължения. Ще се радвам да ви видя, когато съм по-свободна, за да се порадвам на компанията ви по-пълноценно. Сигурно звуча като лоша домакиня, но в случая лейди Анджела е права и наистина ще е по-добре да отидете в Малънконтри.

Последва размяна на учтиви фрази, които не можеха да заблудят никого, а и нямаха тази цел — Джим бе чувал многократно точните им съответствия на малкото светски сбирки, които бе посетил в двадесети век — и бе уговорено, че сър Ренел няма да смята Джеронд за лоша домакиня, а Джеронд няма да счита сър Ренел за неблагодарен гост, пренебрегнал гостоприемството на Малвърн и предпочел компанията на Джим и Анджи. Сър Ренел отиваше в Малънконтри, но Джим започна да се чувства още по-неудобно.

Не можеше да се отърси от мисълта, че нещо не е наред, че не е редно тримата да си тръгват (всъщност четирима с Хоб, но пък той вероятно вече си бе у дома след езда върху пушека). Щяха да сбъркат, ако оставят тук сър Джефри сам, отблъснат и отчаян и Джеронд, която се бе ожесточила срещу баща си така, както само тя можеше. Просто не беше правилно.

Тримата вече бяха станали и готови за тръгване, когато Джим каза:

— Почакайте!

Каза го, без да се замисля, подтикнат от гнева. Ядосваше се на Джеронд, на баща й, на всички останали и на себе си.

Джим си пое дъх. Беше разбил стъклената стена на маниерността, която прикриваше неловкото положение. В тази епоха отговорите на подобно поведение бяха два: спор или пренебрежение. Да се пренебрегне Джим бе трудна работа. От друга страна Брайън му бе най-близкия приятел, Джеронд би разбрала думите му, сър Джефри и сър Ренел му дължаха освобождението си от различни видове робство.

Джим добре знаеше всичко това. Анджи се приближи до него и също погледна останалите. Тя също не знаеше как ще реагират, но това нямаше особено значение. Джим бе обзет от собствените си чувства и продължи да говори, без да подбира думите.

— Всичко това е погрешно! Сър Джефри, кажете на дъщеря си защо не можехте да се приберете у дома и да донесете богатство, въпреки че живеехте в разкошния палат, който тя видя. Кажете й!

Сър Джефри мълчеше, пребледнял.

— Кажи й, човече! Или аз ще го сторя!

Подобно на механична кукла, сър Джефри се извърна сковано към Джеронд.

— Не можех да направя онова, което ти искаше. Бях прокълнат.

— Не можеше ли? — Джеронд наблегна на втората дума. Устните й почти се свиха презрително.

— Не смеех — прошепна баща й.

— Не си посмял ли, татко?

— Разкажи й всичко — подкани го Джим. — Проклятието първоначално е било наложено на Хасан Ад-Димри, който го е прехвърлил върху теб, а ти си го приел. Кажи й защо!

— Хасан ми предложи двореца в Палмира и цялото онова богатство, което ти видя там, Джеронд. В замяна аз трябваше да сваля проклятието от него и да го поема върху себе си. Той ми предложи всичко, което някога съм търсил, но се засмя, когато приех.

— Защо Хасан се засмя? — попита строго Джим.

— Той се засмя, но тогава аз не обърнах внимание на това. Хасан се смееше, защото ако след приемането на проклятието се бях опитал да избягам, то щеше да ме преследва навсякъде. И не само това, то щеше да трае вечно.

Сър Джефри отново млъкна и заби поглед в земята.

— Кажи й всичко — подкани го Джим с по-мек тон.

— Хасан каза, че ако избягам, проклятието ще порази не само мен, но и наследниците ми до седмо коляно. Затова се смееше: „Мисли за синовете си и за техните синове. Всички те ще страдат!“.

Сър Джефри пое дълбоко дъх и отново вдигна поглед.

— Хасан го каза, макар и не така направо. Аз бях сигурен, че ще намеря начин да се измъкна от проклятието и да се върна в Англия с част от парите. Съмнявах се, че мюсюлманско проклятие би повлияло на християнин. Грешах, но когато го разбрах, вече бе късно. Не можех да избягам от проклятието, но можех да не го предам на теб.

Сър Джефри погледна Джеронд.

— Значи накрая просто не си се осмелил — остро попита тя.

— Кажи й какво е било проклятието — настоя Джим. — Джеронд, ти видя Ариман. Знаеш, че беше напълно истински и това, което щеше да последва баща ти дотук, също щеше да е не по-малко реално.

— Не ме е страх от проклятия — Джеронд гордо вдигна глава, — въпреки, че баща ми се страхува.

— Кажи й какво е проклятието. Щом го чуе, ще промени мнението си.

Сър Джефри се обърна към Джим. Лицето му бе старо и уморено.