Гордън Диксън - Драконът и джинът

Вече бе много, много близо до върха. Джим вдигна глава, за да погледне каменният пилон на билото и за пръв път смелостта и устрема му сякаш се изпариха. Между него и върха лежеше последното препятствие — тясна ивица безразборно разхвърляни каменни блокове. Нямаше пътека. Само скали — някои заоблени, други назъбени. Навсякъде между тях се виждаха широки цепнатини, в които Джим можеше да падне като в капан. Беше толкова близо, но последното изпитание бе такова, че той заплака.

Отново си спомни за Анджи и останалите, но сега те стояха не около него, а някъде далече. Дълбоко в себе си бе убеден, че ако се опита да прекоси скалите, ще падне между тях и ще остане там завинаги или пък ще бъде промушен от някой остър отломък.

Отново усети присъствието на Каролинус. Обърна се наляво и видя как стария магьосник с неговата червена роба, бяла брада, набръчкано лице и бледи сини очи гледа съм ученика си.

— Защо? — попита Джим.

Искаше да каже: „Защо е толкова трудно?“.

Каролинус отговори, сякаш целият въпрос бе произнесен.

— Защото жезълът се състои от твоето усилие да го достигнеш. Ако се предадеш сега, пак ще го вземеш, но тогава той няма да притежава мощта, която ти е необходима. Можеше да спреш където и да е по пътя и да получиш това, което си заслужил. Но здравината на жезъла ще се измерва спрямо силата на волята и духа ти, която пък ще бъде изпробвана в битката, в която ще използваш жезъла.

На Джим изведнъж му се стори, че е знаел това от самото начало, но не е можел да го изрази с думи. Знаел го е винаги — не само в началото на изкачването, но и още от онзи миг, когато двамата с Анджи се озоваха в този странен средновековен свят на четиринадесети век. Тук те бяха чужди, без свое собствено място — като песъчинки в зъбците на чудовищен механизъм.

От самото начало Джим и Анджи знаеха, че трябва да си извоюват собствено място в този чужд свят. Можеха да си тръгнат, но избраха да останат. Сега бе прекалено късно да променят избора си. Без да се замисля, Джим започна да се изкачва по първата скала от последната отсечка по пътя към върха.

Не видя, не усети, дори не можеше да си спомни как е направил този последен невъзможен преход.

След известно време, което Джим не можеше да измери и след като премина отвъд всичките си мисли, отвъд силата, смелостта и стремежа си, отвъд любовта си към тези, които още стояха в залата на Хасан, обсадени от сенките, той достигна края на скалистата ивица. Едва не падна в празното пространство. Жезълът бе там, извисявайки се на фона на последния угасващ пурпурен отблясък на залеза.

Джим се протегна, хвана жезъла… и отново се озова в стаята с купола.

Върна се почти в същия миг, в който беше тръгнал. Хората наоколо бяха в същите пози, „… силата ми надминава твоята“ — думите на Ибн-Тарик още отекваха в ушите му.

За този миниатюрен миг обаче сенките се бяха приближили съвсем. Джим вдигна жезъла и те отстъпиха… не много, но все пак отстъпиха. За мг погледна надолу към тялото си. Дрехите му бяха здрави, обувките — като нови, а кожата по ръцете му — непокътната. Анджи го изгледа проницателно, но никой от останалите като че ли не бе забелязал отсъствието му.

— Пръчката ти не е заплаха за мен — каза Ибн-Тарик.

Джим хвърли поглед към жезъла си, който не беше нито толкова дълъг, нито толкова дебел като този, с който Каролинус им бе помогнал да нападнат Прокълнатата кула и да спасят Анджи. Жезълът на Каролинус задържа Тъмните сили, докато Джим, Брайън и Дафид ап Хицел надвият създадените от Силите чудовища.

Жезълът в ръката на Джим не беше толкова мощен, колкото онзи на Каролинус, но все пак бе масивен и прав като струна. Пасваше отлично на хватката на Джим. Долният му край бе опрян в пода, а самия под се опираше в земята, зареждайки жезъла и притежателя му с енергия от самата планета.

— Казах, че жезълът ти не е заплаха на нас — повтори Ибн-Тарик. — Ние сме мюсюлмани и както сам знаеш, християнската магия не ни влияе. Свали пръчката и няма да пострадаш.

— Не всички сте мюсюлмани — отвърна Джим, който едва сега забеляза, че китките на Байджу са привързани към глезените му.

— Байджу, ако искаш, ела при нас — каза Джим и мислено си представи, че връзките ги няма. От върха на жезъла излетя малка светкавица и прогори въжетата. Дребният монгол се изправи и изсумтя.

— Толкова по въпроса дали магията ми действа — каза Джим. — Извървях дълъг и труден път, за да се сдобия с този жезъл. Ти си прав, че не ми е разрешено да нападам с него, но аз не съм тук, за да нападам, а да защитавам нуждаещите се. Бих защитавал дори теб, но трябва да оставиш настрана непозволените заклинания.