Гордън Диксън - Драконът и джинът

Каменистият пустинен терен свърши изведнъж, подобно на гора, граничеща с ливада. Пътеката се стесни още повече и също свърши. Джим зави покрай последната голяма канара и се озова пред някакво открито пространство, покрито с лед. Ледът бе сив и гладък, без следи от сняг. Приличаше на замръзнала река, простряна по склона на планината.

Далечният край тънеше в тъмнина. Джим си помисли, че това са други скали, но дишането му бе затруднено от сухия въздух, а очите му сълзяха и не можеше да установи с точност какво представлява тъмната маса отпред. Във всеки случай трябваше да се изкачи по леда, който бе гладък и полиран като чисто нова пързалка за кънки. Приличаше на глетчер, но бе прекалено прозрачен, като истинска ледена река. Джим поспря, за да помисли.

Паузата му позволи да си поеме дъх и избистри погледа му. От другата страна на глетчера, между скалите се забелязваше празно пространство, което би подпомогнало изкачването му. Но първо трябваше да прекоси ледената река.

Стисна скрития нож, когото Брайън го бе научил да носи и когото Джим държеше в готовност още от мига, в който сър Ренел ги бе повел по коридорите в къщата на Мурад и с негова помощ започна да изсича стъпала в леда. Бавно си проправи път и прекоси глетчера. Беше прав — от другата страна ледът бе примесен със скали и имаше много каменисти места, на които можеше да се стъпи. Тук почти не се налагаше да използва ножа. Постепенно ледената ивица се стесни, а скалите намаляха.

Погълнат от усилието да си пробие път, бе забравил да гледа напред. Ножът в ръката му напомняше за Брайън и Джеронд, дори за хобгоблините, сър Джефри и сър Ренел, но най-вече за Анджи. Живителната топлина на спомена противостоеше на студа, който сковаваше движенията му. Зает с тези мисли Джим сякаш вече бе достигнал върха и бе взел жезъла. Затова и се сепна, когато се озова в края на ледения поток и скалите, през които вървя до сега. Почти се бе втурнал в новото пространство, но успя да спре и да се огледа.

Стоеше пред дълъг сипей, покрит с чакъл. Приличаше на свлачище, предхождащо ледената река и предлагащо по-поносим маршрут към върха. Джим за първи път успя да види колко близо е той — мержелееше се на около хиляда фута по-нагоре.

След като видя, че е наближил съвсем, Джим ускори крачка и се закатери бързо по сипея. Отначало пристъпваше уверено, но се подхлъзна и падна. Повърхността под краката му бе като каменна лавина — свличаше се постоянно, а дребните камъчета се разместваха от тежестта му. Можеше да върви напред, само ако си помагаше с ръце.

Сипеят също не се простираше надалеч. Джим го премина с големи усилия, без да поглежда напред, докато не се озова пред каменна стена. Опря се на нея, а дробовете му трескаво поглъщаха разредения въздух, за да си набавят достатъчно кислород за бясно биещото сърце. Ето каква бе онази тъмна маса, чиито вид не бе успял да определи отдолу — скална стена, която възпрепятстваше изкачването.

Постепенно пулсът му се забави, дишането му се успокои и отново го обзе спокойствие. Вдигна поглед нагоре. Червенината на залеза почти бе изчезнала. Мракът и нощта се приближаваха все повече. Върхът обаче все още се открояваше ярко на фона на оскъдното осветено западно небе и вече не бе така далеч. Скалната стена не бе абсолютно вертикална. Имаше някакъв, макар и нищожен наклон, и няколко издатини. Можеше да бъде преодоляна.

Джим пое дълбоко дъх и започна да се изкачва. Отначало беше оптимист, но с времето ентусиазмът му намаля. Мускулите на ръцете му бяха слаби, а тялото му като че ли тежеше повече, отколкото трябва.

За момент Джим увисна на скалата, като си мислеше, че нито ще успее да продължи нагоре, нито ще може да се върне долу.

После го обзе яд. В крайна сметка, тялото бе само едно животно. То трябваше да прави това, което умът му нареди. Бавно продължи да се изкачва и вече не мислеше за края на скалата. Беше готов да се катери вечно. След известно време дясната му ръка напипа горния ръб на стената. Катеренето свърши.

Със сетни сили се изкачи на върха на скалата и легна там, за да нормализира дишането си. Странно, помисли си Джим, спирането изглежда по-трудно от изкачването. Сега за пръв път забеляза какво му бе струвал пътя до тук.

Краката и ръцете го боляха, коленете — също. Погледна към тях и видя, че са оголени. Дрехите му бяха разкъсани, а ботушите му вече представляваха само кожени ленти около стъпалата и глезените му. И дланите, и стъпалата му бяха замръзнали от допира до леда и скалата. Сега го боляха и когато огледа ръцете си отблизо видя, че са нарязани и ожулени. Не се и опита да погледне ходилата си.