Андреа Креймър: Нощна сянка

— Монроу! Конър! Елате тук! Преобразили са Потомъка — изкрещя той и избълва нов низ от ругатни.

Една неясна фигура се устреми към нас, провирайки се между хаоса от криле, нокти и оръжия. Видях как Конър се хвърля на пода и се претъркулва през глава, за да избегне плъзналия се към него призрак. После скочи на крака и се спусна към Шей, който изръмжа, виждайки го да изважда мечовете си. Търсачът и вълкът бавно започнаха да обикалят в кръг.

— Не искам да те нараня, момче, но сега нямаме време за това — каза Конър, като държеше остриетата си наведени надолу.

Не откъсвах очи от тях, макар че болката замъгляваше погледа ми. Влажно хриптене излизаше от гърдите ми всеки път, щом си поемех дъх, ала въпреки това се опитах да пропълзя до тях.

Докато Шей следеше всяко движение на Конър, Итън се изправи с мъка и като бръкна в коженото си яке, се хвърли върху гърба на вълка. Шей изскимтя, когато дългата спринцовка се заби във врата му, и се изправи на задните си крака. Итън отхвърча назад и се сгромоляса върху каменния под. Вълкът рязко се обърна и понечи да връхлети отгоре му, ала вместо това тръсна глава, олюля се и с немощно скимтене рухна на земята с разперени крака.

Изревах и се опитах да отида при него. Всяка стъпка ми причиняваше нечовешка болка. Стрелите все още стърчаха от гърдите ми, кръвта в дробовете ми бавно ме задушаваше.

Когато стигнах до Шей, приех човешката си форма и като зарових ръце в гъстата му козина, го разтърсих.

— Шей! Шей! — повиках го, усещайки как силата бавно ме напуска.

— Омагьосани стрели, надявам се, че ти харесва — разнесе се дрезгавият глас на Итън и когато се обърнах, видях, че е насочил арбалета си към мен. — Ти ли го превърна в един от вас?

Гърдите ми горяха, зрението ми бързо се замъгляваше. Кимнах и се свлякох на пода.

„Така ли ще свърши всичко?“

Ръката ми потърси Шей.

Пръстите на Итън потръпнаха, готови да дръпнат спусъка. В този миг протяжно стенание, разнесло се зад гърба ми, прикова вниманието му и той ахна, олюлявайки се.

— Кайл?

Извих се назад и през мъглата на болката видях изпитото тяло на Търсача, което бях видяла да изпълзява от една от картините, да се приближава към нас, протегнало ръце напред, сякаш се мъчеше да улови нещо.

— Не! — извика Итън и тръгна към него, ала в този миг Търсачът, който бе давал нареждания, се надвеси над мен, закривайки стенещото създание.

— Махни се, Монроу! — каза Итън. — Трябва да му помогна.

— Това не е брат ти, Итън — улови го за раменете Монроу. — Това не е Кайл. Вече не. Забрави го.

Разнесе се задавено ридание и раменете на Итън увиснаха.

— Трябва да се махаме оттук — каза Монроу. — Пази гърба на Конър, докато се оттегляме.

Макар лицето му да беше разкривено от болка, Итън кимна.

— Слушам!

— Сега, Конър! — нареди Монроу. — Давай!

Конър приклекна до Шей и го вдигна на ръце. Аз простенах, когато го откъснаха от мен.

— Готово — каза Конър. — Да вървим.

— След теб — отвърна Итън и вдигна арбалета си.

Двамата се втурнаха напред, Конър — с Шей на ръце, Итън — сипейки дъжд от стрели, за да му проправя път.

Монроу понечи да ги последва.

— Почакайте! — с мъка прошепнах аз.

Той се обърна към мен и се намръщи.

— Коя си ти?

— Опитвам се да помогна на Шей.

— Ти ли го направи като теб? Страж?

— Нямах друг избор.

Стаята започна да се върти около мен.

— Пазителите ли те накараха да го сториш?

— Не — отвърнах и затворих очи от болка. — Те нищо не знаеха.

Монроу повдигна вежди.

— Опълчила си се срещу Пазителите?

Едва успях да кимна, преди силна конвулсия да разтърси тялото ми. Закашлях се и от устата ми потече кръв.

Силен стон и шумно тътрузене на крака ме накара да се зачудя колко близо бе създанието, което някога се бе наричало Кайл, и каква сила притежаваше.

Погледът на Монроу се спря върху нещо зад мен и той сбърчи чело, после отново сведе очи към мен.

— Съжалявам за това — каза и стовари дръжката на меча си върху главата ми.

Проряза ме заслепяваща болка, после мракът на безсъзнанието ме погълна.

Намирах се някъде по средата между съзнанието и безсъзнанието. От време на време мимолетни проблясъци и откъслечни звуци прорязваха мъглата, която задушаваше сетивата ми. Движех се, но не по собствена воля. Крайниците ми бяха напълно вцепенени. Крака, ръце, цялото ми тяло бе натежало; не изпитвах болка, ала не можех и да се движа.

Не бях сигурна дали ме влачат, или носят. Смътно усещах, че някой ме вдига, че тялото ми се предава от ръце на ръце, но не знаех дали е истина, или бълнувам. Беше ми топло и ми се спеше, клепачите ми тежаха, сякаш бяха от олово.