Андреа Креймър: Нощна сянка

Когато свихме зад ъгъла, се заковах на място.

— Какво има? — попита Шей и също спря.

Завъртях се, проследявайки ситните късчета мрамор, осеяли пода.

— Къде е статуята? Инкубът.

— Какво? — гласът на Шей изведнъж одрезгавя.

Тихо шумолене се разнесе над нас, сякаш вятър си играеше с купчина изсъхнали листа, и аз вдигнах поглед.

Инкубът се ухили насреща ми и размаха крила.

— Бягай! — изкрещях и приех вълчата си форма. Миг по-късно до мен се появи златистокафяв вълк и ние се втурнахме по коридора, а ноктите ни дращеха по пода.

Нещо изсвистя над рамото ми и копието на инукубуса тупна на около метър от мен. Плясъкът на криле се засили и Шей хвърли поглед през рамо.

— Не е сам!

— Колко са?

Още едно копие прелетя покрай нас.

— Не съм сигурен.

Когато достигнахме стълбището, неволно изскимтях. На стъпалата бе приклекнала химера, змийската й опашка съскаше и се извиваше хипнотизиращо, а раздвоеният й език ту се показваше, ту се скриваше. Лъвската й глава изрева гръмогласно и разтърси ужасяващата си грива от хиляди змии, така че острите им зъби проблеснаха заплашително. Над нея кръжаха две сукуби, които изпищяха пронизително при вида ни. Една от тях опъна тетивата на лъка си и стреля по мен. Хвърлих се настрани и когато стрелата изсвистя покрай мен, скочих на крака и побягнах по балкона. Шей ме следваше по петите.

Втурнах се към коридора, отвеждащ до западното крило, ала звук като от многогласна въздишка ме накара да се закова на място. Протяжен стон изпълни въздуха, все по-силен и по-силен, и се надигна към тавана като мъгла от отчаяние.

— Какво беше това? — ужасът в гласа на Шей бе като дращене на нокти по черна дъска.

— О, Господи!

Трескаво отскочих назад, когато две ръце се протегнаха от най-близката картина и разтърсвано от конвулсии тяло тупна на пода.

Страховитата фигура се изправи на крака и се заклатушка към нас, стенейки все по-отчаяно. Нови и нови тела продължаваха да излизат от картините по стените, докато целият коридор не се изпълни с шум от тътрузещи се нозе. Десетки от стенещите създания се приближаваха към нас, всички до едно с една и съща тромава походка и разтърсвани от конвулсии.

Първото от тях излезе от мрака на коридора и лунните лъчи го окъпаха. Изскимтях и се олюлях от ужас. Въпреки изпитото лице и празния поглед, можех да го разпозная навсякъде. Беше Търсачът, когото бях предала на Ефрон и Лумин за разпит. Краката ми омекнаха и за миг помислих, че няма да ме задържат.

— Кала! — тревожният вик на Шей ме върна на земята. — Какво, по дяволите, става? Какви са тези неща?

— Не знам, но са твърде много — отвърнах, неспособна да прикрия паниката си. — Никога няма да ги надвием.

Приемайки човешката си форма, Шей изтича покрай мен и натисна вратата на библиотеката. Тя се отвори и ние се втурнахме в тъмната стая. В мига, в който се озовахме вътре, Шей затвори вратата зад нас и я заключи, после опря чело в масивното дърво и въздъхна дълбоко. Писъците на сукубите продължаваха да долитат до ушите ми дори през вратата.

— Проклятие! — прошепна Шей.

Аз също приех човешката си форма.

— Да. Сега ще трябва да намерим друг изход.

— Не е това — поклати глава той.

— Какво имаш предвид?

— Вратата, Кала — промълви той. — Вратата на библиотеката. Изобщо не беше заключена.

Гърлото ми се сви.

— Не се опитваха да ни убият — продължи той. — Опитваха се да ни доведат тук.

Неволно подскочих, когато червеникаво-оранжево сияние изпълни стаята. В камината изведнъж лумна огън и затанцува, осветявайки очертанията на самотна фигура. Вледеняващ страх запъпли по кожата ми. Сянката, хвърляна от Пазителя, не беше сянка на човек.

— Много проницателно, Шей — усмихна се Боск Мар и вдигна очи към портрета над камината. — Родителите ти биха се гордели с теб.

— Вуйчо Боск — гласът на Шей трепереше. — Ти си тук!

Боск продължаваше да се усмихва, а от играта на пламъците, лицето му приличаше на зловеща маска. Жестокото му изражение накара коленете ми да омекнат.

„Какво същество е той?“

Сграбчих Шей за ръката и го дръпнах назад.

— Повикаха ме по работа — каза той. — По всичко личи, че положението във Вейл е излязло от контрол. — Премести поглед върху мен и очите му заприличаха на цепнатини. — Кажи ми, Кала, кога точно превърна племенника ми в такъв като тебе?

— Той не ти е племенник — отвърнах, опитвайки се да придам решителност на гласа си.