Майкъл Скот: Вещерът

Дий кимна.

– Разбира се – каза той, без да може да скрие насмешливата нотка в гласа си. –

Ти си човек.

– Тя е омагьосана, нали? Как да разваля магията? – попита настоятелно Джош.

Сивите очи на Дий се превърнаха в жълти камъчета.

– Има само един начин: трябва да убиеш онзи, който я контролира – или Никола,

или Пернел Фламел. Или и двамата.

– Не знам как...

– Мога да те науча – обеща Дий. – Трябва само да ми се довериш.

Дълбоко в сградата се пръсна стъкло: тънки, звънтящи, почти мелодични звуци, а

после вратата горе се отвори с трясък от горещината и поток от въздух се втурна

по стълбището. Поредица от експлозии разтърсиха сградата и по мазилката плъзна

мрежа от пукнатини. Металното перило изведнъж се нажежи дотолкова, че не

можеше да се пипне.

– Какво държиш там горе? – извика Вирджиния Деър от долния край на

стълбището. Безсмъртната бе обвита в полупрозрачна зелена аура, която

надигаше меката черна коса от гърба и раменете £ като наметало.

– Само няколко дребни алхимически експеримента... – започна Дий.

Оглушителна експлозия повали тримата на колене. Парчета мазилка се посипаха

от тавана и стълбището се изпълни със силен мирис на канализация.

– И един-два по-едри – добави той.

– Трябва да се махаме оттук. Цялата сграда ще рухне – каза Деър. Обърна се и

продължи надолу по стълбите, а Дий и Джош я последваха по петите.

Джош вдиша дълбоко.

– Прегарящ хляб ли надушвам? – попита той изненадано.

Деър хвърли поглед назад към Дий.

– Изобщо не искам да знам откъде идва тази миризма.

– И правилно – съгласи се докторът.

Когато стигнаха до долния край на стълбите, Вирджиния се хвърли срещу

двойната врата, но отскочи от нея. Тя бе заключена с катинар и тежка верига,

омотана около дръжките.

– Сигурен съм, че това е нарушение на правилата за пожарна безопасност –

промърмори Дий.

Вирджиния Деър каза нещо на език, който не бе използван на американския

континент от векове, а после бързо мина отново на английски.

– Възможно ли е този ден да стане още по-лош? – промърмори тя.

Чу се щракване, после съскане и пръскачките на тавана оживяха, окъпвайки

тримата с вода и загръщайки всичко в зловонна влага.

– Предполагам, че да – каза тя. Мушна с показалец в гърдите на Дий. – Ти

приличаш на семейство Фламел повече, отколкото ти се иска да признаеш,

докторе. Смърт и разруха следват и теб.

– Изобщо не съм като тях. – Дий обхвана с длан катинара и го стисна. Аурата му

лумна в жълто около пръстите му и закапа на пода на дълги лепкави нишки.

– Мислех, че не искаш да използваш аурата си – рече бързо Деър.

– Предполагам, че в дадения момент няма голямо значение къде съм – каза

докторът, разкъса катинара по средата, като че ли бе от картон, и го захвърли

настрани.

– Сега вече всички знаят къде си – отбеляза Джош.

– И ще дойдат за мен – съгласи се Дий. Бутна вратите и се отдръпна, за да

позволи на безсмъртната и момчето да излязат преди него. После, като хвърли

поглед към пламъците, които продължаваха да горят въпреки пръскачките, се

втурна през вратата... и се блъсна право в Джош и Деър, които бяха спрели току

отвъд прага.

– Струва ми се, че май вече са тук – промърмори Джош.

Глава трета

– Марс Ултор.

Марс Ултор бе стоял затворен толкова дълго, че бе загубил способността да

различава сънищата от спомените. Дали тези образи и мисли, витаещи в главата

му, бяха действително негови, или му бяха внушени от Кларент? Дали миналото,

което си спомняше, бе собствената му история, историята на меча, или пък на

хората, които го бяха носили преди него? А може би объркана смесица от трите?

Кое бе вярното?

И макар че Марс Ултор не бе сигурен за толкова много неща, имаше няколко

спомена, в които се бе вкопчил. Спомени, които представляваха съществена част

от него. Това бяха спомените, които го изграждаха.

Помнеше синовете си Ромул и Рем. Тези спомени не го бяха напускали никога. Но

колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни лицето на жена си.

– Марс.

Можеше да си спомни някои битки в най-малки подробности. Знаеше имената на

всеки крал и селяк, с когото се бе сражавал, на всеки герой, когото бе убил, и на

всеки страхливец, който бе избягал от него. Помнеше изследователските

пътешествия, когато двамата с Прометей бяха обикаляли непознатия свят и дори

бяха ходили извън него – в новосъздадените Сенкоцарства.