Джос Стърлинг - Скай

„Застреляй го!“

„Не!“

„Извади пистолета и го застреляй. “

Ръката ми се плъзна към пистолета в колана ми, пръстите ми се увиха около ръкохватката и го извадиха. Някой изпищя. Мария Кели хукна към охранителя и ме посочи.

— Тя има пистолет! — извика Мария.

Погледнах ръката си. Да, наистина държах пистолет. Трябваше да тичам и да стрелям напосоки.

„Направи го. “

Старите майстори. Фалшиви спомени. Изстъргване.

Охранителят включи алармата. Стоях нерешително в средата на казиното, а комарджиите се разпръснаха да се скрият. Един автомат изплати печалба на празен стол.

— Кротко, мила! Ти не искаш да стреляш с това нещо! — извика Джордж от другата страна на маса за пинбол.

Съзнанието ми крещеше да действам. Не можех да се спра. Вдигнах дулото към тавана и натиснах спусъка. Откатът беше невероятен и разтърси китката ми. Полилеят се разби на парчета. Как можах да го направя? Бях впримчена в кошмар и не контролирах тялото и ума си.

„Точно така. А сега се прицели в хората.“

Не, това не беше правилно. Мразех оръжията. Втренчих се в голямото черно нещо в ръката си, сякаш беше канцерогенно образувание. Исках да го пусна, но ръката ми крещеше да започна да стрелям.

И после от горните етажи дотърчаха агенти на ФБР, влязоха в казиното и изместиха встрани охраната на хотела. Сигурно съм изглеждала странно, застанала в средата на празната зала, заобиколена от разпилени карти и чипове и потракващо колело на рулетка, но без да правя опит да се защитя.

— Хвърли пистолета, Скай! — извика Виктор. — Ти не искаш да го направиш. Това не си ти.

Помъчих се да пусна оръжието, но пръстите ми не искаха да се разтворят. Мозъкът ми не прие заповедта.

„Насочи пистолета към себе си. Кажи, че ще се самоубиеш, ако те се приближат.“ Думите на Даниъл Кели ме накараха да опра дулото в главата си.

— Не се приближавайте — казах с треперещ глас.

Вляво от мен се чу писък. Охранителите държаха родителите ми, които се опитваха да стигнат до мен.

— Скай, какво правиш? — извика Сали Гласът й беше безизразен.

— Хайде, обич моя, остави пистолета. Нуждаеш се от помощ. Никой не е ранен. Ще ти осигурим помощ — отчаяно добави Сали.

Думите им някак не проникваха в съзнанието ми. По-силен беше шепотът, че трябва да сложа край на всичко и да накажа семейство Бенедикт, че са ме използвали.

— Назад! Никой да не се приближава! — Пръстът ми се уви около спусъка. Изглежда, нямаше друГначин.

И после Зед излезе иззад Виктор и се отскубна от брат си, който понечи да го спре.

— Тя няма да ме застреля — спокойно каза той, въпреки че аурата му проблясваше в червено от гняв.

На мен ли беше ядосан? Но аз не бях направила нищо.

Не, Зед не беше ядосан на мен, а на някой друг. На семейство Кели.

Той пристъпи към мен.

— За втори път заставам пред дулото на пистолет заради теб, Скай. Трябва да престанем да се срещаме

така.

Подиграваше ли ми се? Аз заплашвах да се самоубия, а Зед се шегуваше? Това не влизаше в сценария. Хората трябваше да се разбягат от ужас и аз трябваше да умра в градушка от куршуми.

— Ти не трябва да си тук, Зед. — Жадна за нещо, което би придало смисъл на това безумие, аз погълнах с очи външността му — широките рамене, волевите черти на лицето му, дълбоките синьо-зелени очи.

— Скай, трябва да разбереш, че сега, след като те намерих, няма да си тръгна. Дълбоко в себе си и ти не искаш да си тръгна. Сродните души не се нараняват една друга. Не можем, защото това би означавало да нараним себе си.

— Сродна душа? — Какви ги вършех? Вътрешният ми подтик да натисна спусъка се разтопи като скреж на слънцето. Всичко беше погрешно, защото това не беше моят сценарий. Моята съдба стоеше пред мен и ме обичаше достатъчно много, за да рискува да го застрелям. Сродна душа. Семейство Кели не знаеха, че имах способност, която те не можеха да надвият. Вече бях намерена. Успях да запазя тази тайна, когато те разрушиха всичките ми други защити. Разпознаването на сродната ми душа проби през задушаващите фалшиви пластове със сила, на която не можеше да се противопостави дори един опитен савант.

Изведнъж всичко ми се изясни. Пръстите ми пуснаха пистолета, който падна на пода. Повдигнах треперещите си рамене.

— Ами… какво да кажа? Съжалявам?

Зед пробяга последните няколко метра и ме сграбчи в обятията си.

— Кели пак ли манипулираха съзнанието ти?

Зарових главата си в гърдите му.

— Да. Трябваше да ви накажа или като се самоубия, или като ме застрелят агентите на ФБР.