Джос Стърлинг - Скай

Даниъл Кели реши, че му е угодил достатъчно.

— Престани, Шон. Искам я в съзнание.

Шон допря изпотените си устни до челюстта ми и се изправи. Чувствах се лепкава и безсилна. Енергията ми беше изсмукана заедно с чувствата. Увих ръце около себе си.

„Мисли — заповядах на разпокъсаното си съзнание. — Можеш да направиш нещо. Уивдзорският замък.“

Ала щитовете ми бяха като къщичка от карти и се срутиха при първото сътресение.

— Ако съм прав, ФБР ще се опитат да влязат на този етаж, затова нямаме много време. За жалост, Скай, съмнително здравата ти психика ще откаже и ти ще започнеш да буйстваш. Ще вземеш този пистолет — той посочи пистолета на масата — и ще се втурнеш в казиното, стреляйки по невинни гости. Агентите на ФБР ще трябва да те застрелят, за да те спрат, жертвайки пионката си. Много поетично, нали?

— Няма да го направя.

— Ще го направиш. Разбира се, те ще заподозрат истината, но няма да има доказателства, пък и ти ще си мъртва.

— Не.

— Каква трагедия за семейство Бенедикт. — Той седна на ръба на масата и погледна часовника си. — Виж, Скай, реших, че да ги представя така, сякаш са спомогнали за смъртта на невинни хора, ще бъде най — доброто отмъщение. Те ще трябва да живеят с тази мисъл. Това ще ги осакати и направи негодни завинаги и ФБР вече няма да посмеят отново да ги използват срещу нас.

Трябваше да се овладея. Виктор ми беше казал какво да направя, ако Даниъл Кели отново започне да промива мозъка ми Трябваше да го направя правилно, защото този път не само моят живот беше изложен на опасност. Не можех да си представя нещо по-ужасяващо от причиняването на смъртта на други хора. Даниъл Кели нямаше да ми стори това. Отказвах да му позволя.

Вкопчих ръце в облегалките на стола и започнах да проецирам силови вълни. Масата се разклати, стъклената кана завибрира до ръба и се строши на пода, на прозореца се образува пукнатина, която плъзна към тавана.

— Престани! — викна Кели и ме зашлеви през лицето. — Мария! Шон, пресушете я!

Мария се втурна в стаята, а Шон пак се наведе над врата ми Този път го почувствах, преди той да започне да поглъща чувствата ми Излъчих гневен импулс и поразих съзнанието му като удар в брадичката. Той отскочи назад.

— Какво… — Шон се хвана за главата. От носа му потече кръв. — Малка вещице!

— Мария, направи нещо! — заповяда Даниъл Кели, когато таванът започна да рухва.

Мария насочи длани към мен. Все едно се блъснах в стена след свободно падане по склон. Излетях от стола и паднах на земята. Атаката ми беше спряна.

— Нашата малка савантка се е научила да използва способностите си, а? — Даниъл Кели махна с ръка и изправи стола ми — Но едва ли сериозно мислиш, че можеш да се справиш с нас, тримата. По очите ти виждам, че не го мислиш. Все още чакаш кавалерията ти да атакува и да те спаси, но лошата новина за теб е, че няма да го направят. Този етаж е заключен и те нямат съдебна заповед. Докато я получат, драмата ще се е преместила в казиното. — Той хвана главата ми и я стисна. — А сега седни и се отпусни. Няма да продължи дълго.

* * *

Следващото, което си спомням, е, че излязох от асансьора във фоайето на хотела. Музикантът седеше пред пианото и монотонно тананикаше песен, че хората се нуждаят от хора. Аз обаче не се нуждаех от никого. Исках да ги застрелям.

Отидох в казиното. Пистолетът беше затъкнат на гърба ми под ризата.

— Хей, това е Лейди Късмет! — ненадейно се появи Джордж Мичъл Трети.

— Какво правиш още тук, Джордж? — попитах го. Трябваше ли да убия и него? Усетих, че по лицето ми се стича капка пот. Избърсах я.

— Сбогувам се с масите. Заклех се, че няма да се върна. Аз съм човек, който държи на думата си.

— Хубаво, Джордж. Най-добре тръгвай.

— Да, оседлавам коня и заминавам. — Той докосна периферията на шапката си, а после присви очи и се вгледа в лицето ми. — Не изглеждаш добре, мила.

— Чувствам се малко странно.

— Отиди да полегнеш. Разтовари се. Да повикам ли някого?

Потърках чело. Исках някого. Зед. Той беше наблизо.

— Родителите ти?

Художници. Изкуство. „Не знаехме, че разбираш от изкуство.“ Старите майстори. Пластове. Това беше важно, но не можех да си спомня защо. В съзнанието ми проблясваха образи, сякаш вятър развява листовете на някой от комиксите ми, разгръщайки произволни страници.

Добре съм. След малко ще се кача в стаята си

— Направи го, мила. Радвам се, че се запознахме.

— И аз, Джордж.

Той се обърна и тръгна с разкрачена походка.