Аня Баст - Магьоснически огън

— Ти не си като Бен, Джак.

Той поклати глава.

— Не, не съм. Не съм достатъчно глупав, за да оставя жена като теб да ми се изплъзне между пръстите без борба. — Гласът му потрепери от емоциите. — По дяволите, Мира. Никога не съм очаквал това. Никога не съм очаквал да открия някоя като теб. Ти просто. се блъсна в мен, когато най-малко го очаквах.

Никой от тях не проговори дълго време.

Той си пое въздух.

— Обичам те, Мира.

Дъхът заседна в гърлото й и по бузата й се плъзна сълза. Не бе очаквала да чуе тези думи. Мира избърса сълзата.

— И, да, издъних се. Издъних се толкова жестоко. Бях толкова уплашен, че ще ме намразиш заради това кой съм и задето съм бил там — той направи пауза и преглътна с усилие, — когато майка ти умря, че го скрих от теб, макар да знаех, че ще те нарани, когато най-накрая разбереш.

Емоциите заседнаха в гърлото й, затруднявайки говоренето.

— Джак, обичам те такъв какъвто си, без значение кой е бил баща ти. В онзи ден, когато си гледал как майка ми умира, ти си бил дете. Защо бих могла да те обвиня, че си стоял там и си позволил да се случи?

Той отмести погледа си от нея, но тя видя спиращата дъха болка и вината в светло сините му очи, преди да сведе поглед.

В този момент Мира осъзна нещо. Джак носеше тази тежка вина и разбиране за отговорност в сърцето си от деня, когато се е случило. В онзи ден душата на Джак е била дамгосана с емоционалната тежест от смъртта на майка й и неспособността му да я предотврати. Фактът, че е бил дете, е бил без значение. Логиката няма място в раните, които Джак е понесъл. Обвинявал е себе си за смъртта на майка й.

Изненадващо ли беше, че се е опитал да скрие от нея?

Разбирайки от какво има нужда, дори и Джак да не го разбираше, тя пое брадичката му и го принуди да я погледне.

— Прощавам ти, Джак. Аз, като дъщеря на майка си, те освобождавам от каквото и да си мислиш, че си сбъркал в онзи ден.

— Мира, недей.

— Джак. Чу ли какво казах току-що?

— Да.

Мира не мислеше, че е направил нещо, за да заслужи прошката, но, някъде дълбоко в него, Джак се нуждаеше да чуе, че го е направил.

— Прощавам ти, че си бил там. Прощавам ти, че си наблюдавал смъртта на майка ми. Прощавам ти, че не си бил достатъчно голям, за да направиш нещо. Прощавам ти, че си бил прекалено ужасен, за да се опиташ да го спреш. Прощавам ти, че Уилям Крейн бе твой баща.

Той я погледна, преди да отмести поглед. Тя зърна облекчение в очите му. Може би все още не бе готов да се освободи от отговорността, но дано това да му даде начало за изцеление.

Тя направи пауза, усещайки, че очите й се пълнят с пресни сълзи.

— И аз те обичам. — Гласът й потрепери. — Обичам те толкова много.

Той се наведе и я взе в обятията си, полагайки сладка целувка на устните й.

— Толкова се радвам да чуя тези думи от устата ти — промърмори той. — Толкова съм облекчен.

Тя усети още една сълза да се спуска по бузата й и той я изтри с целувка. Мира завъртя очи и се засмя леко.

— Моля те, Джак. Обичам те от деня, в който ме целуна в кухнята си и освободи магията ми.

— Мислиш ли, че някой ден ще можеш да ми простиш, че скрих истината от теб?

— Той пое лицето й в шепите си. — С радост ще прекарам остатъка от живота си, стараейки се.

— Уау. — Тя се засмя кратко. — Остатъкът от живота ти. А аз си мислех, че го правиш за секса.

— Сексът е страхотен. — Той прокара палеца си по бузата й. — Но обичам целия пакет. Всъщност не мога да си представя живота без теб.

Усмивка трепна на устните й.

— Аз също, Джак. Направи грешка като не ми каза истината, но понякога правим грешки. Мога да ти простя.

— Не се шегувах като казах, че ще прекарам остатъка от живота си, за да ти се реванширам.

Дъхът й заседна в гърлото й. Това звучеше като предложение и той беше на колене… и сега вадеше малка кутийка за бижута от джоба си.

Не! Не можеше да се омъжи отново. Никога повече.

Той отвори кутийката, разкривайки най-великолепния пръстен с диаманти и сапфири, който беше виждала някога. Не беше традиционен годежен пръстен, но беше достатъчно близо, за да я притесни.

— Джак — каза предпазливо тя.

Трябва да е видял ужасеното изражение на лицето й, защото се захили.

— Не те моля да се омъжиш за мен, Мира. — Той извади пръстена и го плъзна на пръста й.

Пасна идеално. Тя се взря в блясъка на ръката си. Изглеждаше толкова по-добре, отколкото брачната й халка някога бе изглеждала.

Той притисна чело в нейното и пое с длан бузата й.