Аня Баст - Магьоснически огън

Стефан.

Той я обиколи още веднъж, тананикайки си песента "Веhind Вlue Еyеs", и очевидно наслаждавайки се на безпомощността й.

О, моля те.

Гняв се надигна в нея, но беше безсилен. Не можеше да достигне магията си. Той я бе упоил с нещо, което правеше невъзможно да достигне седалището на магията си. Чувстваше се вцепенена, слаба. Не можеше да помръдне крайниците си. Дори способността да движи главата си отслабваше. Мира се опита да проговори, но от гърлото й излезе само неразбираемо бълбукане.

Стефан се засмя тихо. Това беше красив смях, като прекрасно кадифено прошепване върху кожата й.

— Да не би да си мислеше, че магията на въздуха е непобедима, красива ми магьоснице ? — Той изцъка с език. — Магьосницата е толкова добра, колкото е добра способността й да владее силата си. Това означава, че дори магьосница като теб може да бъде победена. И все пак добре ни изненада днес. Признавам ти го.

Той продължи да си тананика, оставяйки я да види с очите си какво се бе случило в лобито. Около нея магьосниците от Сборището падаха от Дъскоф един по един. Крейг бе повален. След това Браян. След това Джеймс.

Камък. Ножица. Хартия.

Стефан я принуди да гледа всичко, заедно с дразнещия звук от обикалящите му стъпки и малката му песничка.

Мисловният й процес изглеждаше бавен и объркан, макар че умът й изглежда се проясняваше с всеки следващ момент. Въпреки че й се искаше, тя не можеше да се бори, когато Стефан я издърпа на крака и я вдигна, вземайки я на ръце като любовник.

Кожата й се опита да се отдели и да избяга без нея при интимното докосване до тялото му.

— Не ми харесва, когато хората се опитват да наранят Уилям Крейн, Мира — прошепна Стефан, докато я носеше през лобито към асансьора. — Той е единственият баща, когото познавам. Затова разбирам отчаянието ти да помогнеш на кръстницата си. Не те виня за това.

Е, това смъкна товара от плещите й.

Те пътуваха до четиридесетия етаж и той я понесе по празните коридори на Дъскоф Интернешънъл, покрай блестящото сребро и злато на офисите и рецепциите и в дълга заседателна зала. Мокър бар и огледало покриваха едната стена, а дълга маса с въртящи се столове се издигаше в центъра. Прозорците гледаха към Ню Йорк.

На стол в далечния край на масата стоеше мъж. Възрастният господин се обърна, когато Стефан влезе в стаята. Мира зърна лицето му, преди Стефан да я остави върху масата.

Крейн.

— За какво е цялата врява? — поиска да узнае Крейн.

— Томас и магьосниците му ни изненадаха. Успяха да разрушат защитата и да влязат в сградата преди уговорената среща. Хората ни продължават да се бият с тях, но вече няма значение. Доведох ти магьосницата, която искаше, Татко.

Уилям Крейн се изправи с усилие и заобиколи масата, за да я погледне. Очите му бяха сини върху острото, пепеляво лице. Бяха като на Джак, този отличителен блед нюанс, който не се среща навсякъде.

Той сбърчи носа си.

— Хубава е, но смърди на сина ми. Магията му е навсякъде по нея.

Умът й се разрови за момент. Неговият син? Стефан ли имаше предвид? Но Стефан стоеше точно до него. Защо ще му говори така, сякаш не е в стаята?

Крейн се наведе към нея. Дъхът му миришеше на болест.

— Била си в леглото на Джак, нали? Кожата ти се е търкала в неговата безброй пъти. Сигурен съм. — Той докосна носа си. — Една от специалните ми възможности, виждаш ли, момиче? Мога да надуша магията ни като блъдхаунд( Блъдхаундът е белгийска порода кучета. Блъдхаундите са прочути с острото си обоняние,което усеща 40 пъти повече миризми от човешкото. Това е дало основание те да бъдат единствената порода кучета, която може да свидетелства в съда. Дори някои хора смятат, че загадката със убиеца Джак Изкормвача щеше да бъде разкрита, ако полицията не бе отказала да пусне по следите му блъдхаунди ).

Осъзнаването я порази. Чувстваше се така, сякаш току-що е била изхвърлена през стъклен прозорец. Частици брутална истина блестяха около нея, преминаваха през нея и я караха да кърви.

Джак бе отблъснатият син на Крейн. Боже и Богиньо.

Сега нещата придобиваха повече смисъл. Пръстенът, който откри в апартамента му, с инициал "С", как никога не я поглеждаше в очите, когато говореше за семейството си, и как винаги се чувстваше неудобно, когато обсъждаха Крейн и Стефан.

Явно не беше особено добра в прикриването на изражението си, защото Крейн се засмя.

— Не ти е казал, че съм му баща, нали? Джак винаги малко се е срамувал от семейството си.