Аня Баст - Магьоснически огън

Прошарената коса на Ани беше изгубила обичайния си блясък, а лицето й изглеждаше измъчено. Погледът й докосна този на Мира, преди вещерът, който я водеше, да я тръсне на стол в другия край на стаята, карайки я да се смръщи от болка и лицето й да пребледнее. Изгарянията по ръцете й и откритата кожа на гърба й изглеждаха възпалени, раздразнени, безспорно инфектирани. Погледът на кръстницата й се сключи с нейния през стаята и не помръдна.

Момент по-късно още една група вещери влезе в стаята.

— Сър, магьосниците от Сборището са из цялата сграда — каза нисък, пълен мъж с грозно тупе. Звучеше притеснен.

— Да, нека не губим повече време — отговори Крейн. — Стефан.

Стефан я взе на ръце, докато другите вещери наместваха завързаните магьосници в празното пространство в края на стаята близо до бара. Всички магьосници се бореха срещу похитителите си и бяха подчинени и принудени да коленичат. Бяха подчинени, лицата им бяха отпуснати. И те ли са били упоени? Мира не беше сигурна.

Нямаше видим кръг на пода, но Мира усещаше метафизически такъв. Земната магия значеше север, юг, изток и запад.

Стефан започна да я снижава, за да легне на позицията на севера.

Знаейки, че има само тази единствена възможност, тя извади асото от ръкава си. Когато я положи долу, тя се скочи на колене и се изстреля към талията на Стефан. Мускулите му бяха като от гума, а тя можеше да се движи по-малко отколкото предполагаше. И все пак отпрати френското копеле няколко стъпки назад, преди да падне по лице.

Асото не беше особено силно асо.

Вещерите в стаята се разкикотиха.

— Млъквайте — озъби им се Стефан. — Тя има дух и воля за живот. Отдайте й уважението, което заслужава. По дяволите.

*

Стефан я хвана за раменете, а тя се забори с него, докато я издърпваше нагоре. Мускулите й просто не искаха да сътрудничат. Още няколко минути и действието на тъпите опиати щеше да престане, но тя усещаше, че няма толкова време.

Нямаше повече минути за нея.

— Успокоителните не ти действат особено добре, нали, та ске^^ ? — промърмори той в ухото й. — Не бях сигурен колко да използвам за магьосница като теб. Воп, няма значение.

Той я тръсна обратно на мястото й и тя се задъха от усилието да се бори с парализата на тялото си. Тя погледна към другите трима магьосници, когато Стефан отстъпи назад. Имаше две жени и един мъж. Мъжът вероятно беше в началото на четиридесетте. Косата му беше подстригана толкова късо, че тя не можеше да каже дали е сива или руса.

И двете жени бяха брюнетки и си приличаха в лицето и тялото, вероятно сестри. На Дъскоф със сигурност им харесваше да вземат семейства. Може би и двете бяха специални.

Крейн започна да раздава нареждания на всички да заемат местата си.

— Побързайте — мърмореше той. — Щом започнем заклинанието, ще бъдем в безопасност. Никой магьосник от Сборището няма да може да проникне през бариерата на магията.

О, по дяволите. Отиде им последният шанс за спасение.

Двете жени се бореха с оковите си, разширените им очи се оглеждаха из залата, вероятно все още надявайки се за прекъсване в последната минута. То нямаше да дойде. Мъжът беше невероятно неподвижен и бе коленичил със сведени надолу очи, примирен със съдбата си.

До тях вещерите се организираха в отделен кръг в ляво и монотонното пеене започна. Беше на чужд език, нищо, което Мира да може да определи. Звучеше и се усещаше старо, могъщо и много, много опасно.

Отначало гласовете им звучаха отделно, като зле синхронизиран хор. Малко по малко те се сляха и се превърнаха в един единствен глас.

Магията се издигна във въздуха и я успокои. Усещаше я мека срещу кожата си, миришеше на ванилия или на изпечени захарни бисквитки. Беше приятно, нищо, от което да се страхуваш. Мира се отпусна в нея, подозирайки, че е илюзия, която да я направи пасивна, да позволи на вещерите да я насилят, но, странно, не беше против.

Тогава магията се промени, стана агресивна.

Силата се промени, боцкайки по кожата й. Пеенето стана по-силно. Комфортната, успокояваща магия беше примамка за този много по-могъщ капан, а сега всички магьосници бяха затворени вътре.

Мира се намръщи. Това бе изпитала майка й, това бе изтърпял баща й. Това бе силата, която ги бе убила.

Магията я издърпа на колене като марионетка и съставът на магията се промени още. Сега имаше вкус на хубаво вино върху езика й, изпълни ноздрите й със стара, слаба миризма на плесен. Ароматът на магията съдържаше вкусния намек за земя, изпълнена с чистия, светъл тон на вода, пронизана от нишки буен огън.