Аня Баст - Магьосническо сърце

Той улови погледа й в огледалото и присви очи.

— От къде знаеш, че са зад нас?

Тя придърпа плътната си долна устна между зъбите си. Нямаха много ортодонти на Юдай, но и без това зъбите й си бяха естествено прави.

— Мога да ги усетя, като гъделичкане вътре в мен. Може би е магията на Ру. Елиумът. — Тя поклати глава яростно, разхвърчаха се къдрици. — Има толкова много относно тази магия, което не разбирам все още. Трябва ми спокойно място, където да я разуча.

— Хей, всичко е наред. — Той се опита да успокои нотките на паника в гласа й. — Просто ми отговори на нещо. Мислиш ли, че могат да те проследят магически?

Тя се замисли за момент.

— Не. Не мисля. Не съм съвсем сигурна какво могат да направят с кървавата магия, но, ако беше толкова лесно да ме проследят, щяха да ме открият в Чикаго, преди полицията да ме заведе в болницата. — Тя отново прехапа устната си. — Макар че се движех много, така че… не съм сигурна.

— Е, на път сме да разберем. Дръж се. — Той свърна към изхода в последната минута и форсира двигателя. До него Тео сграбчи подлакътника. Всички коли зад тях, с изключение на черен джип, подминаха изхода.

Невиждайки други коли, нито вечно бдителните патрули на Уисконсин, той игнорира знака стоп в горния край на склона и насочи автомобила по малък двулентов път към гората. Вечнозелени дървета профучаваха покрай светлината от фаровете. Нощта бе паднала не много отдавна.

На дърветата не им липсваше вода, Адам можеше да го усети. Огнените магьосници винаги бяха свръхчувствителни към заобикалящата ги среда и това колко добре би горяло мястото. Този район бе получил доста вода напоследък. Това беше добре. Не искаше да използва огън срещу демоните, но ако се стигнеше до там, нямаше да се бои, че ще предизвика горски пожар.

— Адам. — Гласът на Клеър потрепери.

Адам натисна педала на газта почти до пода. Дърветата полетяха още по-бързо.

— Адам!

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Сините очи на Клеър бяха разширени, вече бледото й лице бе още по-бледо, а устните й бяха стиснати. Всеки мускул в тялото й изглеждаше напрегнат, докато тя се взираше в пътя пред тях.

— Какво има?

Тео се размърда на седалката си.

— Това вероятно е едва вторият път, когато жената е в кола, а ти се опитваш да счупиш рекорда за скорост.

Черната точка в огледалото му за обратно виждане се увеличаваше. Погледът му отскочи към Клеър.

— Съжалявам. Може да получиш паник атака, когато се освободим от тези момчета, става ли?

Тя премести погледа си към неговия и накара челюстта си да се отключи.

— Няма проблем. Направи каквото се налага.

Той го направи. Забавяйки толкова, че да не преобърне колата, той рязко зави. Слава на боговете за отдалечените части на Уисконсин. Там, където се намираха сега, бе напълно необитавано.

Бързо подминаха мотел, който би бил прекрасна сцена за филм на ужасите, а след това още дървета. Веднага щом Адам откри правилното място, той намали и насочи колата встрани от пътя.

— Добре ли си? — Той хвърли поглед на Клеър.

— По-добре. — Лицето й бе зелено, опровергавайки отговора й.

Той продължи по-бавно, през доста неравен терен, който караше зъбите му да тракат и изтърпявайки клоните, които събаряха боята от Мерцедеса S550 на Томас. Накрая бе достатъчно навътре, за да не бъде видян. Поне се надяваше да е така. Адам изключи фаровете и загаси двигателя.

Той се размърда, пръстите го сърбяха да хване меча си, който бе скрил зад предната седалка. Честно казано, да се изправи лице в лице с двама демони точно сега не бе най-мъдрият ход за действие. Не бяха готови да се изправят срещу създания, способни да регенерират крайници, да лекуват почти всички рани и да имат почни нулеви уязвими места… все още.

Най-добре бе да се надяват, че Атрика са ги подминали, давайки им време да планират и да се подготвят. Макар че това не възпираше Адам да иска екшън. Както го бе искал Томас. Както го искаше Тео. Сега Тео стоеше прегърбен на седалката си, със стиснати юмруци и сключена челюст.

Но понякога здравият разум трябваше да печели пред тестостерона.

Той нагласи огледалото да отразява задната седалка. Клеър пое дълбоко дъх, равномерни вдишвания със затворени очи. За захвърлена едновременно в чужд свят и в ситуация на живот и смърт, Адам мислеше, че тя се справя изключително добре.

Той остави погледа си да проследи извивката на бузата й. Тя бе смела. Също и красива, по един неконвенционален начин. Не носеше никакъв грим и, от вида на чистия й сметанов тен, вероятно никога не бе носила. Тъмната й коса висеше до приведените й рамене в плетеница от естествени къдрици. Лицето й бе сърцевидно, завършващо с малка, остра брадичка. Дългият й — почти прекалено дългият, за да е привлекателен — нос стоеше над добре оформена уста, долната устна бе доста по-пълна от горната.