Патрик Нес: Въпросът и Възражението

— Всички ли, Тод? — пита Кметът. — Всички диваци на тази планета до последния, като имаш предвид, че ние тук обитаваме само едно незначително късче от общата земя? Това звучи ли ти смислено изобщо?

Светлините представляват факли, носени от диваците, яхнали съществата, горящи факли, които сочат пътя на армията, горящи факли, които осветяват копията на пехотинците, лъковете и стрелите, боздуганите.

Всички са въоръжени.

— О, ние ги победихме — казва Кметът. — Избихме хиляди, естествено, избихме всички, които обитаваха в радиус от километри наоколо. Въпреки че те значително ни превъзхождаха по брой, ние имахме много по-добри оръжия, по-силна мотивация. Прогонихме ги от тази земя, разбрахме се никога повече да не се връщат, никога да не застават пак на пътя ни. Задържахме доста от тях като роби, разбира се, защото някой трябваше да помага за възстановяването на града след военните действия. Така беше честно.

Сега вече градът наистина Реве . Маршът на армията на Кмета е спрял напълно, чувам как хората тичат и си крещят, крещят си безсмислици, невярващи, уплашени.

Изтичвам обратно до Кмета и забивам пушката в гърдите му.

— Защо се връщат? Защо точно сега ?

А той все така се усмихва.

— Предполагам, че през всичките тези години са имали време да обмислят как да се отърват от нас веднъж завинаги. Просто са чакали повод.

— Какъв повод?! — Изкрещявам. — Защо…

И млъквам.

Геноцидът.

Смъртта на робите.

Телата им, струпани като смет.

— Правилно, Тод — казва Кметът и кима кротко, сякаш си говорим за времето. — Подозирам, че точно това е бил поводът, ти как мислиш?

Поглеждам го, както обикновено проумявам нещата твърде късно.

— Ти си го сторил — казвам. — Разбира се , че си бил ти. Ти си избил всички диваци в манастира, всички, до последния, и си обвинил за това Възражението — ръгвам го пак с дулото. — Надявал си се диваците да се върнат и да нападнат.

Той свива рамене.

— Надявах се на нас да ни се отвори възможност да ги победим веднъж завинаги, да — свива устни. — Но на теб трябва да благодаря за това, че планът ми сработи толкова бързо.

— На мен ли? — питам.

— О, разбира се, че на теб, Тод. Ти нагласи нещата. Ти им изпрати съобщение за случилото се.

— Съобщ…?

Не.

Не!

Обръщам се и пак хуквам нагоре по чакъла, вдигам бинокъла, търся и търся, и търся.

Толкова са много, толкова са далеч.

Но той е там, сещате ли се?

Някъде в тълпата.

1017.

О, не.

— Бих казал, че о, не е отличен избор на думи, Тод — подвиква Кметът. — Оставих го жив, за да можеш ти да го намериш, но дори и при вашата специална връзка той не си пада особено по теб, как смяташ? Няма значение колко пъти си се опитвал да му помагаш. Ти си лицето на неговите мъчители, лицето, което той е отнесъл и е показал на братята и сестрите си — чувам тихия му смях. — Наистина не ми се иска да съм на твое място сега, Тод Хюит.

Обръщам се, оглеждам хоризонта във всички посоки. Пак се обръщам. Армията на Кмета е на юг, армията на Възражението — на изток, а третата армия напредва от запад.

— А ние си седим тук — отбелязва Кметът, звучи напълно спокоен, — насред цялата каша — почесва нос о рамото си. — Чудя се какво ли си мислят в момента горките нещастници от разузнавателната совалка.

Не.

Не.

Извъртам се за трети път, сякаш виждам всички, които идват насам. Идват за мен.

Съзнанието ми препуска.

Как да постъпя?

Как да постъпя ?

Точно в този момент Кметът започва да си подсвирква.

А Виола е някъде там…

О, Господи Боже, тя е някъде там…

— Армията — казвам. — Армията трябва да се бие с тях.

— В свободното си време, може би? — вдига вежди Кметът. — Когато им се освободят няколко минутки след схватката с Възражението?

— Трябва да обединим сили с Възражението.

— Ние? — пита Кметът.

— Те трябва да се бият на страната на армията. Трябва да го сторят.

— Наистина ли смяташ, че това съвпада с плановете на госпожа Койл? — той пак се усмихва и виждам как кракът му започва спазматично да потрепва, енергия тече по тялото му. — Сигурен съм, че смята, че тя и диваците имат общ враг. Помни ми думата. Тя ще се опита да преговаря с тях — улавя погледа ми. — И ти къде оставаш тогава, Тод?

Дишам тежко. Нямам отговор на това.

— А Виола е някъде там — напомня ми Кметът, — сам-сама.

Така е.

Тя е някъде там.

И дори не може да ходи .

О, Виола, какво сторих?

— При така създалите се обстоятелства, скъпо мое момче, наистина ли мислиш, че армията ще те приеме за свой водач? — той се засмива, сякаш това е най-тъпата идея на света. — Наистина ли мислиш, че ще ти се доверят, ще ти позволят да ги поведеш в битка?