Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Чувам как целият Шум на Кмета се появява отново, остър като шип, дръпва се пак назад и се притаява.

— Какво беше това, мътните го взели? — казвам и се оглеждам.

— Не — издиша Кметът леко.

А въздишката му е щастлива…

— Какво? — ръгвам го с пушката в ребрата. — Какво става, казвай!

Но той само се усмихва и обръща глава. Обръща я към хълма с водопада, към зигзагообразния път, който слиза в него за града.

Аз също поглеждам натам.

Светлини на върха.

Светлини, които вече се спускат надолу, успоредно на водопада.

— О, Тод — казва Кметът, в гласа му блика изумление и, да, радост . — О, Тод, милото ми момче, какво стори ти?

— Какво става? — питам пак, примижавам към мрака, сякаш това ще ми помогне да видя каквото и да било. — Какво издава този…

Втори тътен на рога откънтява, толкова дълбок и силен, сякаш небето се разцепва.

Чувам как Ревът на града се утроява, толкова въпроси се изливат едновременно.

— Кажи ми, Тод — пита Кметът с бодър глас. — Какво точно планираше да правиш, когато армията дойдеше тук?

— Какво? — стряскам се, сбръчквам чело, очите ми още се стараят да видят какво точно слиза по зигзагообразния път, но е твърде далече и е твърде тъмно, нищо не мога да различа. Само светлини, отделни светлинки, спускат се по хълма.

— Щеше да искаш откуп за мен ли? — продължава Кметът приповдигнато. — Щеше да ме предадеш, за да ме екзекутират. — Какъв беше този звук? — хващам го отпред за ризата и го притеглям нагоре. — Заселниците ли кацат? Нападат ли ни или…?

Той само ме гледа в очите, неговите собствени очи искрят.

— Смяташе, че ще те изберат за ръководител и ти саморъчно щеше да възвестиш ера на нов мир?

— Аз ще ги поведа — изсъсквам в лицето му. — Като стой, та гледай.

Пускам го и се изкатервам на една от по-високите камари чакъл. Виждам как хората вече надничат от домовете си, викат се един друг, започват да тичат напред-назад.

Който и да идва, е толкова страшен, че кара хората на Ню Прентистаун да напуснат убежищата си.

Чувам жужащ Шум в дъното на съзнанието си.

Извъртам се и пак насочвам пушката към Кмета, слизам от камарата и казвам:

— Предупредих те да не опитваш повече!

— Просто се мъчех да поддържам разговора, Тод — отвръща той престорено невинно. — Много съм любопитен да узная плана ти за развитие, след като бъдеш избран за глава на армията и за Президент на планетата.

Ще ми се да изтрия усмивката от лицето му само с един удар.

— Какво става? — изкрещявам му. — Какво е онова, което слиза от хълма?

Трети тътен от рога отзвучава, още по-силен е, толкова силен, че тялото ми вибрира.

Сега хората от града вече наистина започват да пищят.

— Бръкни в предния джоб на ризата ми, Тод — казва Кметът. — Мисля, че там ще намериш нещо, което ти принадлежи.

Поглеждам го, търся да напипам каква е уловката, но насреща ми е само тъпата му усмивка.

Сякаш той отново побеждава.

Опирам дулото в него и със свободната си ръка започвам да ровя в джоба му, пръстите ми достигат нещо метално и тежко. Изваждам го.

Бинокълът на Виола.

— Изумителен малък уред — казва Кметът. — С такова нетърпение чакам новите заселници да кацнат, за да видя какви глезотийки още ще ни донесат.

Не отвръщам нищо, покатервам се пак на камарата и слагам бинокъла до очите си със свободната ръка, непохватно се мъча да включа режима за нощно виждане. Минава доста време, докато…

Напипам правилния бутон.

Пред мен изскача долината, зелено белезникава през бинокъла, изниква от мрака, показва ми града.

Проследявам пътя нагоре по реката, до зигзагообразната му част на хълма с водопада, до точките светлина, които слизат по него…

И…

И…

И о, Боже, Господи.

Чувам как Кметът се смее зад гърба ми, все така вързан за стола.

— Да, Тод, изобщо не си въобразяваш.

Секунда мълча.

Изгубил съм дар слово.

Как?

Как е възможно това?

Към града напредва армия от диваци.

Някои, онези, които са най-близо до челото на колоната, яздят някакви огромни, дебели същества, покрити с нещо като броня и с по един-единствен закривен рог на върха на носа. Зад тях е пехотата, защото това не е приятелско посещение, не, нищо подобно, по зигзагообразния път върви пехотата, а още и още войници се изливат над ръба на хълма до върха на водопада.

Войници, готови за битка.

Хиляди са.

— Но — казвам задъхано, едва изричам думите, — но нали всички били избити ! Избити по време на войната!