Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Защото совалката разполага с такива оръжия.

Навеждам се още по-напред на седлото, стискам зъби срещу болката в глезените, мъча се да помогна на коня да се движим още по-бързо.

Вече сме далеч от катедралата, профучали сме по много улички със затворени магазини и къщи със заковани врати. Слънцето е залязло напълно, на фона на тъмнеещото небе се виждат само силуети.

И аз мисля за това как ли ще откликне Възражението на вестта, че Кметът е победен…

И какво ли ще помислят, когато видят, че Тод го е победил…

И мисля за него…

Мисля за него…

Мисля за него…

Тод , мисли Жълъдче.

И ние хвърчим надолу по пътя…

И малко остава да падна от седлото, когато чуваме в далечината ново БУМ .

Жълъдче се заковава на място, започва да се върти, за да не ме изтърси от гърба си. Обръщаме се назад и аз поглеждам…

И виждам, че пожари горят зад гърба ми.

Виждам как горят къщи.

И магазини.

И хамбари.

Виждам хора, които тичат през дима, войници, цивилни, тичат в нашата посока, подминават ни и изчезват в мрака напред.

Подминават ни толкова бързо, че дори не спират да ни погледнат.

Бягат от Възражението.

— Какво прави тази жена? — питам гласно.

Огън мисли Жълъдче и нервно потропва с копита.

— Гори всичко наред — казвам. — Ще изгори целия град.

Защо?

Защо?

— Жълъдче… — обаждам се.

И над долината прокънтява дълбок, протяжен, тежък вой на боен рог.

Жълъдче изцвилва остро, в Шума му няма думи, само блясък от страх, от ужас така остър, че сърцето ми прескача, подсилен от невярващите ахвания на бягащите хора наоколо, мнозина просто спират с вик, оглеждат се назад, откъдето са дошли, взират се към града, взират се отвъд града.

Аз също се обръщам и гледам, макар че е твърде тъмно, за да се види каквото и да е.

В далечината бляскат светлини, светлини, светлини слизат надолу по зигзагообразния път край водопада…

Това не е пътят, по който тръгна армията на Кмета.

— Какво е това? — питам ей така, не някого конкретно, питам всички край мен. — Какви са тези светлини? Какъв е този звук?

И тогава един мъж спира до мен, Шумът му е ярък и объркан от завладялото го изумление, от съмнението му, от страха му, остър като нож, и прошепва:

— Не.

Прошепва:

— Не, не може да бъде.

— Какво? — кресвам. — Какво става?

И дълбокият протяжен рог пак прокънтява над долината.

Звукът, възвестяващ края на света.

Кметът се свестява преди още да съм вързал китките му както трябва.

Простенва, от него идва вълна чист, истински, непотиснат Шум, първият, който чувам от съзнанието му, сега той просто не се владее.

Защото сега е победен.

— Не съм победен — промърморва. — Временно отстранен.

— Млъквай — казвам и затягам въжето.

Заобикалям го и заставам пред него. Очите му са още мътни от атаката ми, но успява да ми се усмихне.

Удрям го в лицето с приклада на пушката.

— Само ако чуя и едно късче Шум от теб — предупреждавам го и насочвам дулото срещу му.

— Знам — казва Кметът, усмивката пак разтяга кървавата му уста. — Ако чуеш, ще го сториш, нали?

Премълчавам.

Това е моят отговор.

Кметът въздъхва, отпуска глава назад, сякаш да си разкърши врата. Вдига очи към пъстроцветния прозорец, който противно на всички вероятности още стои непокътнат на самотно стърчащата стена. Зад него изгряват луните, виждаме изменените им форми през стъклописа.

— Ето ни пак в изходно положение, Тод — казва. — Залата, в която за първи път се срещнахме истински — оглежда се, защото сега той е вързан за стола, а аз се разхождам наоколо. — Нещата се променят — казва, — но пак си остават същите.

— Няма нужда да говориш, докато чакаме.

— Какво чакаме? — той леко се напряга.

Шумът му напълно изчезва.

— Ти също би искал да можеш да правиш това, нали? — казва. — Би искал поне веднъж никой да не знае мислите ти.

— Млъквай, казах.

— В момента, например, си мислиш за армията.

— Млъквай.

— Чудиш се дали действително ще те послушат. Чудиш се дали хората на Виола действително могат да помогнат…

— Пак ще те ударя с проклетата пушка.

Чудиш се дали в момента действително си победил. — Действително победих — отвръщам. — И ти го знаеш много добре.

Ново БУМ в далечината.

— Тя разрушава наред — казва Кметът, обърнал очи към експлозията. — Интересно.

— Кое е интересно? — питам.

— Никога не си срещал госпожа Койл, нали? — той повдига едното си рамо, после другото — наглася въжето по-удобно. — Забележителна жена, забележителен противник. Тя можеше и самичка да ме победи, да ти кажа право. Можеше наистина да го стори — усмивката му пак цъфва. — Но ти я превари, а?