Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Тод , чувам от малко по-далече и към нас приближава и тропането на копитата на Ангарад, тя следва Жълъдче и застава редом с него.

— Напред — процвилва тя. — Напред — процвилва и Жълъдче.

— Абсолютно само напред — отвръща им Тод.

Обвива с ръка раменете ми, за да ми помогне да се изправя. Жълъдче вижда молбата в Шума му и коленичи, за да мога да го възседна. Когато се настанявам на седлото, Тод нежно го потупва по шията и той се изправя.

Ангарад идва до Тод и също понечва да коленичи, но той я спира.

— Не, момичето ми — казва и я гали по носа.

— Какво? — питам тревожно. — Ами ти какво ще правиш?

Той кимва към Кмета.

— Трябва да се погрижа за него — казва, но не ме гледа в очите.

— Как така, какво значи да се погрижиш за него?

Той е вперил поглед някъде край мен. Бръмбарският марш на армията е обърнал курса си и сега черната ръка се протяга към подножието на южния хълм.

Отиват в новата посока.

— Тръгвай — казва Тод. — Стигни до кораба.

— Тод — отвръщам. — Не можеш да го убиеш.

Той вдига очи към мен и Шумът му е кален, мътен, измъчен, едва му позволява да се държи прав.

— Той го заслужава.

— Така е, но…

Но Тод вече кима.

— Ние самите сме решенията, които вземаме.

Аз кимвам в отговор. Разбираме се без думи.

— Ако го сториш, ще престанеш да бъдеш Тод Хюит — казвам. — А аз няма да понеса да те изгубя отново.

Тод

— Трябва да остана с него, разбираш ли — казвам. — Ти трябва да се добереш до кораба, колкото е възможно, по-бързо, а аз ще чакам тук армията.

Тя кимва, макар и много, много тъжно.

— А като дойде армията, какво ще правиш?

Поглеждам към Кмета, все още проснат на камъните, в безсъзнание, тихо простенващ.

Чувствам такава тежест .

Но казвам:

— Струва ми се, че войниците няма да страдат особено, когато го видят победен. Струва ми се дори, че вече си търсят нов водач.

Тя се усмихва.

— И ти ще станеш този водач, така ли?

— А ако ти срещнеш Възражението? — отвръщам на усмивката. — Какво ще правиш?

Тя отмята косата от очите си.

— Струва ми се, че те също имат нужда от нов водач.

Пристъпвам напред и слагам длан до нейната на шията на Жълъдче. Тя не ме гледа, но плъзва ръка към моята, докато пръстите ни се докосват.

— Само защото ти отиваш при тях, а аз оставам тук — казвам, — не означава, че се разделяме.

— Не — отвръща тя и знам, че разбира. — Не, със сигурност не означава, че се разделяме.

— Никога вече няма да се разделя с теб — казвам, без да откъсвам поглед от пръстите ни. — Никога, дори в мисълта си.

Тя плъзва ръка още напред и я вкопчва в моята, двамата гледаме пръстите си, преплетени здраво заедно.

— Трябва да тръгвам, Тод — казва.

— Знам.

Вглеждам се дълбоко в Шума на Жълъдче и му показвам къде е пътят, къде кацна корабът и колко бързо, бързо, бързо трябва да препуска.

— Напред — процвилва той, високо и ясно.

— Напред — казвам.

Вдигам очи към Виола.

— Готова съм — казва тя.

— Аз също — отвръщам.

— Ще победим — добавя тя.

— Смятам, че точно това ще направим.

Един последен поглед.

Един последен поглед, с който се познаваме един друг.

Познаваме се до дъното на душите си.

И аз плясвам Жълъдче по хълбока.

И двамата препускат, над камарите чакъл, право на улицата, надолу по пътя, политат към хората, които (надявам се, надявам се, надявам се) могат да ни помогнат.

Поглеждам надолу към Кмета.

Чувам армията, която се спуска по хълма на три километра от тук.

Търся с очи въжето.

Виждам го, но преди да го взема, се забавям само секунда, за да затворя очите на Дейви.

Виола

Летим по пътя и аз с всички сили се старая да не падна и да не си счупя врата.

— Внимавай за войници! — извиквам между прилепените назад уши на Жълъдче.

Нямам представа колко навътре в града е навлязло Възражението, не знам дали като ги срещна, те изобщо ще се спрат за секунда да видят коя съм или направо ще ме гръмнат и ще ме разкарат от пътя си.

Не знам как ще реагира тя, ако ме види…

Когато ме види…

Когато разкажа на нея и останалите онези неща, които имам да им разказвам…

— По-бързо, ако можеш! — изкрещявам и сякаш през Жълъдче преминава електрически заряд и той хуква още по-бързо.

Тя самата ще се отправи веднага към кораба. В това няма съмнение. Трябва да го е видяла да каца и се е спуснала право натам. Ако стигне преди мен, ще им обясни колко дълбоко съжалява за моята трагична смърт, как аз съм паднала в жестоките лапи на тиранина, с когото Възражението така отчаяно и самопожертвователно се бори, та ако совалката разполага с някакви оръжия, то те биха могли да бъдат използвани от въздуха…