Майкъл Скот - Чародейката

— Чакайте… — спря ги изведнъж Алхимика.

— Няма ли нещо във водата ей там? — попита Нитен.

През бинокъла Никола видя дузина подобни на тюленови глави да се полюшват по водната повърхност около лодката.

Примижа, за да ги разгледа по-добре. Макар че зрението му отслабваше, можеше ясно да види, че главите принадлежат на зеленокоси млади жени, които изглеждаха красиви, преди да отворят устите си, пълни с остри като на пираня зъби.

— Това тюлени ли са? — попита Прометей.

— Във водата има нереиди — обяви Фламел. — И идват още.

Скоро лодката се приближи достатъчно, за да може групата на кея да види създанията, които я заобикаляха. Четиримата гледаха мълчаливо как едно от тях се надигна от морето и опита да се покатери на борда. Набитият меднокож безсмъртен мръдна леко лодката встрани и корпусът халоса рибоопашатата твар, която пльосна шумно във водата. Черния ястреб завъртя лодката в малък кръг, като едва не я преобърна, и я подкара обратно, право към групата нереиди. Водата се разпени, когато те се пръснаха.

— Той нарочно залисва нереидите — каза Нитен. — Държи ги далеч от острова.

— Което означава, че Марс и останалите сигурно са в беда — рече Прометей. Едрият Древен се обърна към Никола. — Трябва да им помогнем.

Никола погледна Пернел.

— Какво мислиш, че трябва да направим?

Опасна усмивка огря лицето на Вълшебницата.

— Мисля, че трябва да атакуваме острова.

— Само четиримата ли? — попита той весело.

Пернел се приведе напред, докато челото й не докосна това на съпруга й, и се взря дълбоко в очите му.

— Днес е последният ден от живота ни, Никола — каза тя тихо. — Винаги сме живели кротко, криели сме се в сенките, пестили сме енергията си, рядко сме използвали аурите си. Но вече не се налага да го правим. Мисля, че е време да напомним на тези Тъмни древни защо някога се бояха от нас.

Рукма виманата потрепери, а двигателите й виеха. Огромният триъгълен летящ кораб беше понесъл щети в битката край кристалната кула на Авраам. Едната му страна бе осеяна с белези, илюминаторите му бяха строшени, а вратата му не стоеше добре в рамката. Леден въздух виеше и пищеше през пролуката. Екраните и контролните табла покрай едната стена бяха черни, а повечето от работещите пулсираха с назъбени кръгли червени символи.

Скатах Сянката стоеше зад Прометей. Макар че тя го познаваше като свой чичо, той нямаше представа коя е. В този времеви поток тя още не се беше родила — и нямаше да се роди, преди потъването на острова. Древният се мъчеше да овладее кораба. Скатах бе стиснала ръце зад себе си и отказваше да се вкопчи в облегалката. Също така отчаяно се опитваше да не повърне.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

Прометей изсумтя.

— Управлявала ли си някога рукма вимана?

— Карала съм една по-малка… много отдавна — призна Скатах.

— Колко отдавна? — попита Прометей.

— Трудно ми е да кажа. Десетина хиляди години, плюс-минус един век.

— Значи не можеш да ми помогнеш.

— Защо, технологията променила ли се е? — попита тя.

Уилям Шекспир седеше в дясната част на кораба, близо до едрия Сарацински рицар Паламед. Английският безсмъртен погледна Скатах, а яркосините му очи изглеждаха огромни зад твърде големите очила.

— Знаеш ли, аз съм любопитен човек — каза той. — Някои биха казали, че си пъхам носа навсякъде.

Тя кимна.

— Това винаги е бил най-големият ми недостатък… и най-голямата ми сила. — Той се усмихна, показвайки развалените си зъби. — Открил съм, че научаваш много повече, като задаваш въпроси.

— Просто задай въпроса — промърмори Паламед.

Шекспир не му обърна внимание.

— Опитът ме е научил, че има някои въпроси, които никога не бива да задаваш. — Той посочи към червения кръгъл символ, който премигваше върху малкото работещи екрани. — Но мисля, че наистина ми се иска да знам какво означава това.

Паламед се изсмя гръмко.

— Аз мога да ти отговоря, Уилям. Не съм специалист по древните езици, но опитът ми говори, че ако нещо е червено и премигва, това означава проблем.

— Колко голям проблем? — попита Шекспир.

— Означава, че трябва да напуснем кораба — отвърна Прометей. — Но не му обръщай чак толкова внимание. Тези стари кораби непрекъснато пускат разни предупреждения.

Лявото крило се наклони и те чуха как нещо избумтя и изстърга по дъното на виманата.

Жана д’Арк се размърда в седалката си, за да погледне през един от счупените илюминатори по левия борд. Корабът се плъзгаше по върховете на дърветата, оставяйки след себе си диря от завихрени листа и скършени клони. Тя хвърли кос поглед към съпруга си и повдигна тънката си като молив вежда в безмълвен въпрос.