Майкъл Скот: Чародейката

— Мамо? Татко? — изрекоха едновременно близнаците. Направиха още една крачка назад, объркани и уплашени.

Двойката се поклони тържествено.

— На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца. — Те протегнаха ръце. — Добре дошли у дома.

Близнаците се спогледаха, ококорени от страх и объркване. Софи посегна и стисна ръката на брат си. Въпреки изминалата седмица на невероятни разкрития, това бе почти прекалено много за възприемане. Тя се опита да оформи някакви думи и да зададе въпроси, но устата й бе пресъхнала и усещаше езика си дебел и подпухнал.

Джош продължаваше да мести поглед от баща си към майка си и обратно, опитвайки се да проумее това, което виждаше. Двойката приличаше досущ на неговите родители, Ричард и Сара Нюман. И гласовете им звучаха като техните, само че родителите му бяха в Юта… беше говорил с баща си само преди няколко дена. Обсъждаха един рогат динозавър от кредния период.

— Знам, че ви е трудно да го приемете — усмихна се Ричард Нюман-Озирис.

— Но повярвайте ни — каза Сара-Изида, — всичко ще си дойде на мястото. — Гласът й бе окуражителен, докато се усмихваше на момчето и момичето. — Целият ви живот досега е водил към този момент. Това, деца, е вашата съдба. Това е вашият миг. А какво сме казвали винаги за мига? — попита тя усмихнато.

— Carpe diem — отвърнаха автоматично и двамата. — Живей за мига.

— Какво… — започна Джош.

Изида вдигна ръка.

— По-късно. Всяко нещо с времето си. А повярвайте ни, сегашното време е добро. Това е най-хубавото време. Вие се върнахте десет хиляди години в миналото.

Софи и Джош Нюман се спогледаха. След всичко, което бяха преживели, знаеха, че трябва да се радват, че са се събрали отново с родителите си, само че тук имаше нещо ужасно погрешно. Те имаха стотици въпроси… а двамата, които се намираха пред тях, не бяха отговорили на нито един.

Доктор Джон Дий се надигна трескаво на крака и се изтупа грижливо, преди да се промуши покрай близнаците и да се поклони дълбоко на облечената в брони двойка.

— Господари. За мен е чест — огромна чест — да се намирам отново във ваше присъствие. — Той вдигна глава и изгледа подред лицата им. — Вярвам, ще признаете, че аз спомогнах за довеждането на легендарните близнаци при вас.

Озирис погледна към Дий и го дари със същата бърза, бледа усмивка, която бе отправил на близнаците.

— А, верният доктор Дий, вечният опортюнист… — Той протегна дясната си ръка с дланта надолу и Магьосника побърза да я сграбчи и да притисне устни към нея. — … и вечният глупак.

Дий бързо вдигна очи и опита да се дръпне, но Озирис бе хванал ръката му.

— Аз винаги съм… — започна тревожно Магьосника.

— … бил глупак — сопна се Изида.

Сянка премина по лицето на Озирис и то за миг се превърна в жестока маска, когато устните му се изтеглиха назад, за да оголят остри бели зъби. Мъжът с бръснатата глава изведнъж хвана с две ръце главата на Дий, така че палците легнаха върху скулите на безсмъртния, и го вдигна нагоре, докато краката му не се отделиха от земята.

— А за какво ни е един глупак… или още по-зле, калпав инструмент! — Сините очи на Озирис бяха на едно ниво с тези на Магьосника. — Помниш ли деня, в който те направих безсмъртен, Дий? — прошепна той.

Докторът се замята, а очите му бяха ококорени от ужас.

— Не — ахна той.

— Когато ти казах, че мога да те направя отново човек? — рече Озирис — Атанасия-яисаната — прошепна той и захвърли Магьосника настрана.

Дий полетя във въздуха и докато падне на земята в краката на Вирджиния Деър, вече беше старец: смален, съсухрен вързоп от дрипи, със сбръчкано лице, сива коса, която падаше на кичури по копринената трева около него, с млечнобели от пердета очи, с посинели устни и клатещи се във венците зъби.

Софи и Джош гледаха с ужас създанието, което само преди секунди беше кипящ от живот човек. Сега той бе невероятно стар, но още жив, още съзнаващ. Софи се обърна, за да впери поглед в мъжа, който приличаше на баща й, който звучеше като баща й… и осъзна, че изобщо не го познава. Нейният баща — Ричард Нюман — беше мил, любящ човек. Той не би бил способен на такава жестокост.

Озирис видя изражението й.

— Съди ме, след като узнаеш всички факти — каза той ледено.

— Софи, едно от нещата, които още не си научила, е, че понякога милосърдието е слабост — каза Изида.

Софи заклати глава. Не беше съгласна. И макар че гласът бе на Сара Нюман, чувствата не бяха. Софи винаги бе познавала майка си като един от най-милите и щедри хора.