Майкъл Скот: Чародейката

И ако има някаква утеха, тя е, че ще умрем заедно.

Но още не сме мъртви и няма да се дадем без бой, защото тя е Вълшебницата, а аз съм безсмъртният Никола Фламел, Алхимика.

Из дневника на Никола Фламел, алхимик — написано днес, четвъртък, 7 юни, в Сан Франциско, моето последно местожителство.

Малкото кристално огледало беше много старо.

По-старо от човечеството, по-старо от Древните, по-старо от Архонтите и дори от Предтечите преди тях. Това бе артефакт на Земните господари, изплувал от морето, когато остров Дану Талис бе изтръгнат от морското дъно.

От хилядолетия огледалото висеше на стената в една забутана стаичка в Слънчевия дворец на Дану Талис. Поколения Велики древни, а по-късно и дошлите след тях Древни, се бяха чудили на малкия кристален правоъгълник в проста черна рамка, която не бе нито от дърво, нито от метал, нито от камък. Въпреки че по всичко приличаше на огледало, то всъщност не отразяваше: повърхността му показваше само сенки, макар че онези, които се взираха по-внимателно, твърдяха, че са зърнали очертанията на черепа си под плътта и костите под кожата си. От време на време — не много често — някои твърдяха, че са видели за миг далечни пейзажи, полярни ледени шапки, ширнали се пустини или задушни джунгли.

В определено време от годината — при есенното и пролетно равноденствие — и при слънчеви и лунни затъмнения, стъклото започваше да трепка и показваше картини от непонятни времена и места, екзотични светове от метал и хитин, места, където в небето няма звезди, а само неподвижно висящо черно слънце.

Поколения от учени бяха прекарали целия си живот в опит да разтълкуват тези образи, но дори легендарният Авраам Мага не бе успял да разкрие мистериите му.

После един ден древният Кетцалкоатъл посегна да изправи огледалото и закачи с ръка ръба на рамката. Усети остра болка и се дръпна изненадано, за да види, че се е наранил. Една-единствена капка кръв падна върху кристала и изведнъж той се избистри, повърхността му се закъдри под виещата се диря на капката цвърчаща кръв. В този миг Кетцалкоатъл видя чудеса:

… остров Дану Талис в сърцето на огромна империя, простираща се по цялото земно кълбо…

… остров Дану Талис, горящ и разкъсван на парчета от земетресения, а широките улици и гигантските сгради погълнати от морето…

… остров Дану Талис почти скрит под ледена покривка, а големи китове с рогове на носа си плуваха над погребания град…

… Дану Талис, издигащ се чист и златен в центъра на безбрежна пустиня…

В онзи ден Древният открадна огледалото и никога повече не го върна.

Сега, слаб и белобрад, Кетцалкоатъл постла парче син кадифен плат върху проста дървена маса. Заглади го с длан, премахвайки нишките и прахта. После сложи по средата правоъгълника в черна рамка и нежно го избърса с края на бялата си ленена риза. Огледалото не отразяваше ястребовото лице на Древния: по полираната му повърхност се виеше сив дим.

Кетцалкоатъл се наведе над него, извади от ръкава си една карфица и притисна върха й към възглавничката на палеца си.

— Капка кръв от моята плът… — промърмори той на древния език на толтеките. Една рубинена капка наедря бавно върху гладката му кожа. — … и злото вече е на път. — Кетцалкоатъл протегна ръка над огледалото и остави капката да падне върху него. Повърхността моментално затрепка и заблестя и по древния кристал потече дъга от преливащи се цветове. Издигна се червен дим; после цветовете застинаха в образи.

Хилядолетия на експериментиране и огромни количества кръв — много малко от която негова — бяха научили Древния да контролира образите в кристала. Беше го хранил с толкова много кръв, че бе започнал да вярва, че огледалото е по някакъв начин разумно и живо. Взирайки се в него, той промърмори:

— Отведи ме в Сан Франциско.

Огледалото помътня, а после бе обляно от сиво-бяла светлина и изведнъж Кетцалкоатъл откри, че се носи високо над града, взирайки се към залива долу.

— Защо не гори? — зачуди се той на глас. — Защо няма чудовища по улиците?

Беше позволил на безсмъртните човеци Макиавели и Били Хлапето да се върнат в Сан Франциско, за да освободят тварите от Алкатраз и да ги пуснат в града. Нима те се бяха провалили в задачата си? Или просто бе подранил?

Образът в кристала се измести отново и се спря върху тясната ивица на Алкатраз. Кетцалкоатъл зърна някакво движение във водата. Нещо се движеше през залива, отдалечавайки се от тъмното петно на острова и насочвайки се към града. Кетцалкоатъл потри ръце. Не, не беше закъснял: беше дошъл точно навреме, за да стане свидетел на малко хаос. Отдавна не бе виждал унищожаването на някой град, а това зрелище му харесваше.