Майкъл Скот: Чародейката

Цветният образ внезапно затрепка и помръкна. Древният бодна пръста си с карфицата още веднъж и още веднъж, и капна пак от животворната си кръв върху огледалото, за да го захрани. То оживя отново и образът на града се върна, едновременно триизмерен и ясен. Кетцалкоатъл се съсредоточи и картината се завъртя надолу, притегляйки го към белите гребени на вълните. Някакво същество се криеше под водата, нещо гигантско и змиевидно: морски змей. Древният присви очи. Трудно му беше да различи подробности, но му се струваше, че създанието има повече от една глава. Кимна одобрително; това му харесваше. Беше добър щрих. Изглеждаше съвсем логично да пратят в града първо морските създания. Той се усмихна, показвайки хищните си зъби, докато си представяше как чудовището вилнее по улиците.

Кетцалкоатъл гледаше как морският змей прекоси залива и свърна към един от кейовете, издадени във водата. Намръщи се, а после кимна разбиращо. Звярът щеше да излезе на сушата на Ембаркадеро. Прекрасно: щеше да има много туристи и добър ефект.

В морето се появи светлина. Той зърна лекото блещукане на някакво синьо-червено петно във водата и изведнъж осъзна, че морският змей се насочва право натам.

Несъзнателно Кетцалкоатъл се спусна още по-ниско. Главата му се приведе към огледалото, така че ястребовият му нос почти го докосна. Вече можеше да долови мириса на море — солен, с лек дъх на гниеща риба и водорасли… и на още нещо. Той затвори очи и вдиша дълбоко. Един град можеше да мирише на метал и улично движение, на изгоряла храна и твърде много немити тела. Но това, което надушваше тук — това бяха миризми, които нямаха място в града: острият аромат на мента, сладкият дъх на анасон и цветистото ухание на зелен чай.

Прозрението го осени в мига, когато чудовищното създание — Лотан — се надигна от морето и седемте му глави се стрелнаха към завихреното синьо-червено петно във водата. Сега Кетцалкоатъл разпозна аурите и цветовете: червеното беше Прометей, а синьото — безсмъртният Нитен. А противният мирис на мента във въздуха можеше да принадлежи само на един човек: на Алхимика Никола Фламел.

Тогава Кетцалкоатъл ги видя, застанали на края на един кей. И да, жената също беше с тях, Пернел Вълшебницата, която той познаваше от горчив опит. Езикът му инстинктивно напипа дупката в зъбите му, където тя бе избила един от големите му задни кътници. Това не беше хубаво; никак не беше хубаво: един Древен отстъпник и трима от най-опасните и смъртоносни човеци в това Сенкоцарство.

Кетцалкоатъл стисна ръцете си в юмруци и острите му нокти се забиха в дланите му. Върху огледалото покапа още кръв, която задържа образите живи. Тъмните очи на Древния се взираха немигащо.

… Лотан се обърна, за да се нахрани с аурите…

… надигна се от водата, балансирайки на опашката си, и всичките му седем глави се стрелнаха напред със зейнали усти…

… проблесна зелен огън и се разнесе непоносима смрад на мента.

— Не! — изсъска Древният, докато гледаше как Лотан се превръща в мъничко яйце, нашарено със сини жилки. Видя как яйцето пада в протегнатата ръка на Алхимика. Фламел го подхвърли триумфално във въздуха… и една кръжаща чайка го грабна и го погълна цялото.

— Не! Не, не, не, не, не… — Кетцалкоатъл зави от ярост, лицето му потъмня и се измени, придобивайки змийския лик, който бе всявал такъв ужас у маите и ацтеките. Остри зъби щръкнаха от устата му, очите му се стесниха, а тъмната му коса се втвърди в бодли около лицето му. Той заудря по масата, старото дърво се нацепи и само светкавичните му рефлекси спасиха огледалото от падане и разбиване в пода.

Гневът му отмина също толкова бързо, колкото се и бе появил.

Кетцалкоатъл вдиша дълбоко и приглади с ръка втвърдената си коса. Всичко, което трябваше да сторят Били и Макиавели, бе да пуснат няколко чудовища в града — три или четири щяха да са достатъчни. Две щяха да свършат работа; дори едно, за предпочитане някое голямо с люспи и зъби, щеше да е добро начало. Но те се бяха провалили и по-късно щяха да си платят за това — ако оцелееха!

Трябваше да прехвърли зверовете от острова, но за да го направи, се налагаше да отвлече вниманието на семейство Фламел и техните приятели — Древния и безсмъртния.

Явно бе дошло време Кетцалкоатъл да вземе нещата в свои ръце. Внезапна усмивка оголи острите му като игли зъби. Той беше събрал в своето Сенкоцарство няколко животинчета — човеците биха ги нарекли чудовища — и можеше да ги пусне да си поиграят. Но Алхимика без съмнение щеше да се справи с тях по същия начин, както се бе справил с Лотан. Не, трябваше му нещо по-голямо, нещо далеч по-драматично от няколко жалки чудовища.