Майкъл Скот - Чародейката

Граф Сен Жермен сви рамена.

— Аз твърдо вярвам, че човек трябва да се тревожи само за неща, над които има някакъв контрол — каза той на френски. — А ние нямаме контрол над този кораб; следователно не бива да се тревожим.

— Много философско — промърмори Жана.

— Много практично — сви рамена Сен Жермен. — Кое е най-лошото, което може да се случи?

— Да катастрофираме и да умрем — предположи тя.

— И ще умрем заедно. — Той се усмихна леко. — Бих предпочел така. Не искам да живея на този свят — или на който и да било друг свят — без теб.

Жана протегна ръка и мъжът я хвана.

— Защо ми трябваше толкова време, за да се омъжа за теб?

— Защото ме смяташе за надут, невеж, глупав, опасен самохвалко.

— Кой ти го каза?

— Ти.

— Знаеш ли, била съм права.

— Знам. — Той се ухили.

Чу се ново избумтяване и целият кораб се разтресе. Лъскаво–зелени листа влетяха през пролуката на вратата.

— Трябва да кацнем веднага — каза Сянката.

— Къде? — попита Прометей.

Скатах отиде със залитане до един от илюминаторите и надзърна навън. Носеха се над гъста праисторическа гора. Огромни крилати гущери се виеха лениво в небесата, а птици с ярко оперение се стрелкаха през листака като цветни петна. Човекоподобни същества, в които имаше нещо смътно маймунско, макар да бяха покрити с пера, подскачаха по дърветата и врещяха. А от сенките зад листата и клоните огромни немигащи очи се взираха нагоре към виманата.

Рукма виманата се наклони отново, после се гмурна надолу и дясното й крило се вряза в листака. Цялата гора закряка, зави и зарева неодобрително.

Скатах се приведе, стрелкайки с очи наляво–надясно. Гората се простираше без прекъсване във всички посоки, докато се слее с гъстите облаци на хоризонта.

— Няма къде да кацнем — каза тя.

— Знам — отвърна нетърпеливо Прометей. — Летял съм оттук и преди.

— Колко още остава? — извика тя.

— Не много — рече мрачно Прометей. — Само да стигнем до облаците. Просто трябва да се задържим във въздуха още няколко минути.

Уилям Шекспир се извърна от единия илюминатор.

— Не можем ли да кацнем върху дърветата? — попита той. — Някои от тях изглеждат достатъчно здрави, за да издържат тежестта на кораба. Или пък ако увиснеш неподвижно във въздуха, можем да се спуснем по въжета.

— Погледни пак, Барде. Виждаш ли земята? Тези секвои са високи над сто и петдесет метра. А дори и да успееш да стигнеш до земята невредим, съмнявам се, че ще изминеш повече от няколко крачки, преди нещо със зъби и нокти да те изяде. Ако пък имаш невероятно лош късмет, горските паяци ще те спипат първи и ще снесат яйцата си в теб.

— И защо това се смята за невероятно лош късмет?

— Защото ще си още жив, когато яйцата се излюпят.

— Това е може би най-отвратителното нещо, което съм чувал — промърмори Шекспир. Извади листче хартия и молив. — Трябва да си го запиша.

Три огромни, подобни на лешояд, създания излетяха от гигантски гнезда в клоните на дърветата и се понесоха редом с виманата. Скатах отпусна ръце върху мечовете си, макар да знаеше, че ако тварите ги нападнат, не би могла да стори нищо.

— Изглеждат ми гладни — каза Сен Жермен, като се наведе през Жана, за да погледне навън.

— Те винаги са гладни — рече Прометей. — А от тази страна има още.

— Опасни ли са? — попита Сянката.

— Те са мършояди — отвърна Прометей. — Чакат да се разбием, за да могат да изядат останките ни.

— Значи очакват да се разбием? — Скатах наблюдаваше огромните птици. Приличаха на кондори, макар че бяха три пъти по-едри от всеки кондор, който бе виждала някога.

— Знаят, че рано или късно всяка вимана се разбива — каза Прометей. — През поколенията са видели твърде много катастрофи и това знание вече им е вродено.

Изведнъж стъкленият екран пред Древния почерня, а после постепенно всички други пулсиращи в червено екрани угаснаха, с изключение на един.

— Дръжте се! — извика Прометей. — Сложете коланите! — Дръпна лоста назад и рукма виманата се устреми нагоре в небето с виещи двигатели. Целият кораб завибрира отново и всичко, което не бе прикрепено, полетя с трясък към задния му край. Докато виманата се издигаше все по-високо и по-високо, рехавите бели облаци станаха дебели и плътни, потопявайки кабината в полумрак, а по прозорците изведнъж потекоха криволичещи струйки дъжд. Температурата спадна рязко и всичко се покри с миниатюрни водни капчици. Единственият работещ екран къпеше вътрешността на кораба в алено, редуващо се с черно.