Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том I)

Сет прекоси помещението с отривисти крачки, заобикаляйки складираните загърнати мебели. Мебелите бяха с червени тапицерии и скъпа тъмна дървесина. Стигна далечния край и — подготвяйки се за поредното богохулство — вдигна Вълшебния меч и направи хоризонтален разрез в тъмносивия камък. Камъкът се сряза лесно; Вълшебният меч можеше да пререже всеки неодушевен предмет. Последваха два вертикални среза и още един долу, отделяйки голям квадратен блок. Сет притисна ръката си в него и заповяда на Светлината да се влее в камъка.

Зад него вратата почна да се пропуква. Погледна през рамо и се съсредоточи върху тресящата се врата, Оттласквайки каменния блок в тази посока. Върху дрехите му кристализира скреж — Оттласкването на нещо толкова едро изискваше много Светлина на Бурята. Вихрушката вътре в него стихна — като ураган, укротен в ръмеж.

Пристъпи встрани. Грамадният каменен блок се разтресе при плъзването си в стаята. Преместването му би било невъзможно по нормален начин. Собствената му тежест щеше да го задържи върху камъните долу. Ала сега тъкмо тя го изтегли от тях; за камъка сега вратата на помещението беше долу . С дълбок стържещ звук каменният блок се отдели от стената и загромоли във въздуха, прегазвайки мебелите.

Войниците най-сетне разбиха вратата, с препъване влязоха в стаята и тъкмо тогава огромният блок се стовари върху тях.

Сет загърби ужасния звук на виковете, разцепването на дървото, трошенето на кости. Той сведе глава, пристъпи през новата дупка и излезе в коридора оттатък.

Ходеше бавно, привличаше Светлина от лампите, край които минаваше. Тя се вливаше в него и възпламеняваше нова буря вътре. Лампите гаснеха и коридорът притъмня. В края му имаше солидна дървена врата и докато Сет приближаваше, от зидарията почнаха да се измъкват духчета на страха — лепкави пурпурни клъбца, които се насочваха към вратата. Бяха привлечени от изпитвания от хората оттатък ужас.

Сет отвори вратата и влезе в последния коридор към покоите на краля. Край пътеката бяха наредени високи червени керамични вази, а между тях стояха нервни войници. Бяха от двете страни на дълъг тесен килим. Той бе червен като кървава река.

Копиеносците в началото на коридора не го дочакаха да се приближи. Потеглиха в тръс и вдигнаха късите си метателни копия. Сет замахна с ръка встрани и насочи Светлина на Бурята в рамката на вратата, използвайки третия и последен тип Оттласкване — Обратното Оттласкване. То действаше различно от другите две. Не караше рамката да излъчва Светлина — напротив — изглежда, сякаш привличаше околната Светлина вътре в нея, придавайки й странна полусянка.

Войниците метнаха копията, а Сет остана неподвижен, с ръка върху рамката на вратата. Обратното Оттласкване изискваше той да е в постоянен допир, но отнемаше сравнително малко Светлина на Бурята. През това време всичко, което се приближаваше към него — особено по-леките предмети — биваше привлечено към самото Оттласкване.

Копията в полет промениха посоката си, разделиха се около него и се забиха в дървената рамка. Когато усети удара, Сет скочи във въздуха и се Оттласна към дясната стена, а стъпалата му шляпнаха върху камъка.

Той веднага преобърна перспективата си. В неговите очи не той, а войниците стояха на стената и кървавочервеният килим се стелеше между тях като дълъг гоблен. Сет се стрелна надолу по коридора, удряйки с Вълшебния меч, сечейки през шиите на двама мъже, които бяха хвърлили копията по него. Очите им изгоряха и те рухнаха.

Останалите стражи в коридора започнаха да изпадат в паника. Някои опитаха да го нападнат, други крещяха за още подкрепления, докато трети се свиваха ужасени пред него. Нападателите бяха в затруднение — бяха дезориентирани от странното положение да удрят по някого, който виси на стената. Сет посече няколко, после се завъртя във въздуха, сви се на кълбо и се Оттласна отново на пода.

Приземи се сред войниците. Напълно обкръжен, но с Вълшебния меч в ръка.

Според легендата, първо Сияйните рицари носели Вълшебни мечове преди безброй векове. Дарове от техния бог, които им позволявали да се сражават с чудовища от скала и пламък, високи десетки стъпки — врагове с горящи от омраза очи. Пустоносните. Когато кожата на врага ти е корава като самия камък, стоманата е непотребна. Изисква се нещо божествено.

Сет се изправи, белите му дрехи се гънеха, стискаше здраво челюсти, заради греховете, които извършваше. Замахна, оръжието му проблясваше с отразена светлина от лампите. Елегантни, широки махове. Трима от войниците, един подир друг. Не можеше нито да запуши уши и да не чува виковете след това, нито да не гледа как мъжете падат. Рухваха около него като играчки, съборени от небрежното подритване на някое хлапе. Ако Острието докоснеше гръбнака на човек, той умираше с горящи очи. Ако прережеше вътрешността на крайник, убиваше крайника. Един войник с олюляване се отдалечи от Сет, а ръката му непотребна се поклащаше от рамото. Повече нямаше да може да я чувства или да я използва.