Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том I)

Стойката на краля показваше изненада, когато Сет се стрелна във въздуха и с извъртане зави към него. Стовари Острието си върху шлема на краля, веднага се Оттласна към тавана и падна нагоре, удряйки се в каменния покрив. Беше се Оттласквал в твърде много посоки и с твърде голяма скорост и тялото му беше позагубило способността да ги следва, затова му беше трудно да каца с грация.

Долу кралят беше пристъпил назад в опит да заеме позиция за удар нагоре към Сет. Щитът му беше напукан, пропускаше Светлина, а Кралят стоеше така, че да пази поразената страна на бронята. Кралят приложи удар с една ръка, протягайки се към тавана. Сет веднага се Оттласна надолу, преценявайки, че атаката на краля ще го остави неспособен да върне меча си навреме.

Сет подцени противника. Кралят пристъпи в посоката на нападението на Сет, доверявайки се на шлема за облекчаване на удара. Тъкмо когато Сет удари шлема за втори път — и го разби — кралят стовари облечената си в ръкавица ръка в лицето му.

Ослепителна светлина блесна в очите на Сет в противовес на внезапната болка, която проряза лицето му. Всичко се замъгли, причерня. Болка.

Толкова много болка !

Закрещя, Светлината на Бурята бързо изтече от него и той се стовари върху нещо твърдо. Вратите към балкона. Още болка избухна в раменете му, сякаш някой го прониза със сто ками, той падна на земята, претърколи се и спря, а мускулите му трепереха. Ударът щеше да убие обикновен човек.

Няма време за болка! Няма време за болка! Няма време за болка!

Примигна, тръсна глава, светът беше неясен и тъмен. Ослепя ли? Не. Навън беше тъмно. Намираше се на дървения балкон; силата на удара го бе отхвърлила през вратите. Нещо тропаше. Тежки стъпки. Броненосецът!

Сет несигурно се изправи, всичко плуваше пред очите му. От едната страна на лицето му шуртеше кръв, от кожата му се надигаше Светлина и заслепяваше лявото му око. Светлината. Щеше да го излекува, ако можеше. Усети челюстта си откачена. Счупена? Беше изтървал Вълшебния си меч.

Тромава сянка премина пред него. Бронята на краля беше пропуснала толкова Светлина, че сега той ходеше трудно. Но идваше.

Сет извика, застана на колене, вля Светлина на Бурята в балкона и го Оттласна надолу. Около него въздухът замръзна. Бурята ревеше и се движеше надолу по ръцете му и в дървото. Оттласна го надолу, после повтори. Щом Гавилар пристъпи на балкона, Сет го Оттласна за четвърти път. Балконът се огъна под допълнителната тежест. Дървото изпращя и се напрегна.

Броненосецът се поколеба.

Сет Оттласна балкона надолу за пети път. Подпорите му се разтресоха и цялата конструкция се откъсна от сградата. Сет изкрещя през счупената си челюст и използва последната частица от Светлината на Бурята, за да се Оттласне към стената на сградата. Почна да пада нататък, подминавайки изумения Броненосец, после удари стената и се търкулна.

Изстена, докато лежеше на стената, после се изправи на крака. Чувстваше се слаб; беше изразходвал Светлината твърде бързо и беше пренапрегнал тялото си. Запрепъва се надолу по страната на сградата, приближавайки към разбитото място, като едва успяваше да остане прав.

Кралят все още се движеше. Вълшебната броня би предпазила човек от подобно падане, но дълго и окървавено парче дърво стърчеше от тялото на Гавилар на мястото, където тя беше пропукана по-рано от Сет. Сет коленичи и разгледа сгърченото от болка лице на мъжа. Силни черти, ъгловата челюст, черна, тук-там прошарена брада, удивително светли зелени очи. Гавилар Колин.

— Очаквах те… да дойдеш — рече кралят между стенанията.

Сет провря ръка под предницата на бронята и напипа връзките там. Те се развързаха, той откъсна предницата и разкри скъпоценните камъни във вътрешността й. Два се бяха пукнали и бяха изгорели. Три все още блестяха.

Занемял, Сет остро вдиша и пое Светлината.

Бурята отново забушува. От страната на лицето му се надигна още Светлина, която лекуваше поразената кожа и кости. Болката още беше силна; лечебните възможности на Светлината на Бурята далеч не бяха мигновени. Щяха да минат часове преди да се възстанови.

Кралят се прокашля.

— Можеш да кажеш… на Тайдакар… че е закъснял много…

— Не знам кой е той — отвърна Сет, изправяйки се, а думите се процедиха през счупената му челюст. Той протегна ръка настрани и отново призова Вълшебния си меч.

Кралят се смръщи.

— Кой тогава…? Рестарес? Садеас? Не съм и помислял…

— Моите господари са паршендите — рече Сет. Десет удара на сърцето минаха и Острието падна в ръката му, влажно от кондензацията.