Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том I)

Единият от стражите затърси копието си. Сет се пресегна надолу и докосна рамото на войника, докато гледаше нагоре. Съсредоточи се върху една точка над него, повели на Светлината да излезе от неговото тяло и да влезе в стража и Оттласна горкия човек към тавана.

Стражът изскимтя от ужас, когато за него горе стана долу . Светлината очерта контурите му, той се блъсна в тавана и изпусна копието си. То не беше пряко Оттласнато и изтрополи по пода край Сет.

Да убиеш. Това беше най-големият от греховете. Ала ето го Сет Неверния, богохулно гази върху камък, използван за градеж. И това нямаше да спре. На Неверния беше забранено да отнема само един живот. Своя собствен.

На десетия удар на сърцето Вълшебният меч падна в очакващата го ръка на Сет. Той се образува като от мъгла, по дължината на метала проблясваха водни капки. Неговият Вълшебен меч беше дълъг и тънък, заострен от двете страни, по-малък от повечето други. Сет замахна с него, проряза линия в каменния под и премина през шията на втория страж.

Както винаги, Вълшебният меч уби странно; макар да преминаваше леко през камък, стомана или какъв да е неодушевен предмет, металът се замъгляваше при допира с жива кожа. Премина през шията на стража без следа, ала щом това се случи, очите на човека запушиха и загоряха. Почерняха, обърнаха се навътре и той падна напред, мъртъв. Вълшебният меч не режеше жива плът; той прекъсваше самата душа.

Горе първият страж остана бездиханен. Успял беше да застане на крака, ако и да бяха побити в тавана на коридора.

— Мечоносец! — викна той. — Мечоносец напада залата на краля! На оръжие!

Най-после , помисли Сет. Начинът, по който той използваше Светлината, беше неизвестен на стражите, но те разпознаваха Вълшебен меч, щом го зърнеха.

Сет се наведе и взе падналото отгоре копие. При това изпусна дъха, който сдържаше от поемането на Светлината на Бурята насам. Поддържаше го дотогава, но двете лампи нямаха много Светлина, така че скоро щеше да му се наложи да диша отново. Вече не сдържаше дъха си и Светлината започна да се оттича по-бързо.

Сет опря дръжката на копието в пода, после погледна нагоре. Стражът горе спря да вика, широко отвори очи, когато краищата на ризата му взеха да се обръщат надолу, щом земята под него възвърна надмощието си. Издигащата се от тялото му Светлина трепна.

Сведе очи към Сет. Към копието, което сочеше право към сърцето му. От каменния таван наоколо изпълзяха виолетови духчета на страха.

Светлината свърши. Стражът падна. Завика, когато удари копието и то прониза гърдите му. Сет остави копието да падне с приглушено тупване, понесено към земята от гърчещото се в края му тяло. С Вълшебния меч в ръка той зави по един страничен коридор, следвайки картата, която беше запаметил. Надзърна иззад ъгъла и се долепи до стената, тъкмо когато група стражи стигнаха при мъртъвците. Новодошлите веднага започнаха да викат и тревогата се разнесе нататък.

Нарежданията бяха ясни. Да убие краля, но да го видят как прави това. Нека алетите знаят, че идва, и да знаят какво прави. Защо? Защо паршендите склониха на този договор, само за да изпратят убиец в нощта на подписването му?

Тук, по стените на коридора, грееха повече скъпоценни камъни. Крал Гавилар обичаше пищната показност и не можеше да знае, че оставя източници на сила, които Сет да използва при своите Оттласквания. Нещата, които Сет вършеше, не бяха виждани от хилядолетия. От онези времена почти нямаше истории, а легендите бяха ужасяващо неточни.

Сет отново надникна в коридора. Един от стражите на пресечката го съгледа и взе да сочи и да крещи. Сет се постара стражите да го огледат добре и се отдръпна. Докато тичаше, вдъхна дълбоко и пое Светлина от лампите. От нея тялото му оживя, скоростта му се увеличи, мускулите му пращяха от енергия. Вътре в него Светлината стана буря; кръвта забумтя в ушите му. Беше едновременно страховито и прекрасно.

Два коридора надолу, един встрани. Той рязко отвори вратата на някакъв склад и се позабави за миг — тъкмо колкото един от стражите да завие зад ъгъла и да го види — преди да се шмугне в стаята. Подготвяйки се за Пълно Оттласкване, той вдигна ръка и призова Светлината на Бурята да се влее в нея и така кожата му заблестя ярко. После замахна към рамката на вратата, пръскайки я с бяла светлина като боя. Затръшна вратата, точно когато стражите пристигнаха.

Светлината на Бурята задържаше вратата на място със силата на сто ръце. Пълното Оттласкване обвързваше предметите един с друг и ги държеше здраво, докато Светлината свършеше. За създаването му отиваше повече време, отколкото за Основното Оттласкване, и източваше Светлината на Бурята много по-бързо. Дръжката на вратата се разтресе, после дървото започна да пращи, щом стражите се хвърлиха с цялата си тежест, а някой се провикваше за брадва.