Брандън Сандърсън: Пътят на кралете (Том I)

— Йезриен, този път аз не мога да се върна — прошепна Калак, пристъпи по-нагоре и грабна ръката на другия. — Не мога.

Когато призна, Калак почувства как вътре в него нещо се пречупва. Колко бе продължило? Столетни, може би хилядолетни мъчения. Толкова беше трудно да си припомни. Онези огньове, куките, които всеки ден отново се впиваха в плътта му. Смъкваха кожата от ръката му, сетне прогаряха тлъстината и стигаха до костта. Можеше да долови миризмата. Всемогъщи, можеше да ги помирише !

— Остави меча си — рече Йезриен.

— Какво?

Йезриен кимна по посока на пръстена от оръжия.

— Бях избран да те чакам. Не бяхме сигурни, че си оцелял. Беше взето… решение. Време е Клетвеното съглашение да свърши.

Калак усети как го пронизва ужас.

— До какво ще доведе това?

— Ишар е уверен, че може да е достатъчно един от нас да продължи да се придържа към Клетвеното съглашение. Възможно е да сме в състояние да прекратим цикъла на Опустошенията.

Калак се взря в очите на безсмъртния крал. От някакви растения вляво от тях се виеше дим. Стенанията на умиращите ги преследваха. В очите на Йезриен Калак видя страдание и печал. Може би даже страх. Човек, който виси от ръба на скала на една тънка нишка.

Всемогъщи във висините , помисли Калак. И ти се прекърши, нали? С всички тях беше така.

Калак се извърна и тръгна настрани към нисък хребет, откъдето се виждаше част от бойното поле.

Имаше толкова много трупове, а сред тях ходеха живите. Мъже в прости облекла, понесли копия с бронзови остриета. Сред тях се открояваха другите, с блестящи лети брони. Отмина една групичка — четирима мъже, облечени в прокъсани жълтокафеви кожи или в долнопробни кожени гащи, се присъединиха към могъща фигура в красива сребриста и удивително сложна броня. Какъв контраст.

Йезриен пристъпи до него.

— Смятат ни за божества — прошепна Калак. — Разчитат на нас, Йезриен. Ние сме всичко за тях.

— Имат Сияйните. Това ще бъде достатъчно.

Калак поклати глава.

— Той няма да остане обвързан с това. Врагът. Ще намери начин да го заобиколи. Знаеш, че ще намери.

— Може би. — Кралят на Вестителите не даде повече обяснения.

— А Талн? — попита Калак. Горящата плът. Огньовете. Болката отново и отново, и отново…

— По-добре да страда един, отколкото да страдат десет — прошепна Йезриен. Изглеждаше толкова студен. Като сянката, която пада, когато топлината и светлината озаряват благородния и верния и отхвърлят черното му подобие.

Йезриен се върна при пръстена от мечове. Неговото Острие се очерта в ръцете му, изниквайки от мъглата, покрито с влага.

— Решено е, Калак. Ще следваме своите пътища и няма да се търсим един друг. Трябва да оставим нашите мечове. Клетвеното съглашение свършва сега. — Вдигна меча си и го заби в камъка при другите седем.

Йезриен се поколеба, вгледан в меча, после сведе глава и се извърна. Като че се срамуваше.

— Избрахме това бреме по своя воля. Е, значи, ако поискаме, можем да го изоставим.

— Какво да кажем на хората, Йезриен? — попита Калак. — Какво ще кажат те за този ден?

— Просто е — отвърна Йезриен, докато се отдалечаваше. — Казваме им, че най-сетне са победили. Съвсем лесна лъжа. Кой знае? Може пък да се окаже вярно.

Калак гледаше как Йезриен се отдалечава през опалената земя. Накрая призова своя меч и го поби в камъка при останалите осем. Обърна се и тръгна в противоположната на Йезриен посока.

И все пак не можа да се въздържи да погледне крадешком назад към пръстена от мечове и незаетото място в него. Там трябваше да е десетият меч.

Онзи от тях, който беше загубен. Когото бяха изоставили.

Прости ни , помисли Калак и тръгна.

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, бе облечен в бяло в деня, когато щеше да убие крал. Бялото облекло беше в традицията на паршендите, чужда за него. Но той постъпи както повеляваха господарите му и не поиска обяснение.

Седеше в голямо каменно помещение, нажежавано от огромни мангали, които хвърляха ярка светлина върху пируващите и образуваха по кожата им капчици пот, а те танцуваха, пиеха, викаха, пееха и пляскаха. Някои падаха със зачервени лица по пода — пирът им идваше в повече, стомасите им се оказваха слаби мехове. Приличаха на мъртви, поне докато приятелите им не ги отнасяха от празничната зала в приготвените легла.